— Тя криеше всичко от себе си — обясняваше Колет, докато със сигурна ръка разделяше на две купчини носените от Кател дрехи. — Живееше, всъщност функционираше много добре. В брака, с децата, в работата си. Винаги на точното място в точното време. Винаги мила, учтива, в незабележимо облекло. Една нощ обаче… — Колет се приведе към Мариане, която колебливо въртеше в ръце къса рокля с цвета на зрели кайсии. — Една нощ се случи нещо.
Мариане облече лек пуловер с висока яка и цвят на шампанско. Подчертаваше талията и бюста ѝ, а новият цвят на косата ѝ направо сияеше. След пуловера облече тъмни джинси, избрани от Колет.
— През онази нощ мадам Лооз зачука като луда на вратата ми. Каза, че имала нужда от колата ми — по-малката ѝ сестра била на смъртно легло в Дижон. Аз, естествено, ѝ дадох ключовете и тя потегли с висока скорост. На площад „Конкорд“ обаче станало произшествие. Във възбудата си мадам Лооз ударила шамар на полицая и избягала с някакъв мъж от Рен. По пътя му разказала историята на живота си, двамата правили секс, той ѝ заел колата си, но тя закъсняла — сестра ѝ вече била умряла. Впрочем това изглежда добре, обуйте и тези обувки.
Колет се изправи и застана зад Мариане, която се оглеждаше нерешително.
— Мадам Лооз върнала колата, прекарала още една нощ с онзи мъж и се прибра в Париж съвсем друг човек. С автобуса.
Колет подаде на Мариане лека плетена жилетка, която обгърна тялото ѝ като пух.
Мариане се завъртя отново пред огледалото. Виждаше жена, не в първа младост, но много шик. Женствена. Само плахият поглед на сърна не ѝ подхождаше.
— Мадам Лооз бе успяла да излезе от скривалището си, да се освободи. Следващата ѝ стъпка беше да изхвърли мъжа си заедно с любовницата му и да отвори чайна.
Колет подаде на Мариане една кехлибарена огърлица.
— А онзи мъж от Рен?
— Кратка незначителна история.
Колет свали слънчевите си очила и ги сложи на Мариане.
— Понякога е необходимо да действаш безогледно, за да си върнеш живота, не мислите ли?
Мариане вдигна рамене. Чувстваше се неловко. За нея безогледността беше обществено призната форма на ненужно насилие. Но нима самата тя не бе действала безогледно, като дойде тук? Изпитваше все по-силна вина пред Лотар. Нима той не заслужаваше поне да получи отговори? За да знае в какво положение се намира.
— Какво ще кажете за нещо червено? Червеното е точно вашият цвят — предложи Колет и отново повика продавачката.
24
Когато Мариане и Колет излязоха от бутика, светът сияеше в силни цветове. Или причината беше в двойния коняк, който двете с Колет бяха изпили след покупките? Мариане си представи джинсите, първите в живота ѝ — с тях краката ѝ изглеждаха по-дълги, отколкото бяха в действителност. Представи си и зеленото кожено яке, което заедно с новия цвят на косата бе прогонило сивото от бузите ѝ. Купиха и червена рокля, прекрасния пуловер с цвят на шампанско и обувки с високи токове. Как ли щеше да се научи да ходи с тях, след като височината я замайваше? В големите картонени торби щеше да намери още дрехи, купени в опиянение с помощта на кредитната карта на Колет. Наистина ли дрехите променяха жената? Не, но ѝ помагаха да открие себе си. Мариане бе открила в себе си нещо, което никога не бе предполагала, че притежава: женственост.
И тази нова жена изпитваше вълчи глад. Сега имаше нужда от хляб и сирене. В мълчаливо съгласие двете жени влязоха в пекарницата на пазара.
— Benedicto te, о partis seigel, ut est destructio et annihilatio omnium facturarum, ligationum, fasginationum et incantationum — мърмореше пекарят на латински и правеше кръстове по долната кора на ечемичените хлябове. — Благославям те, о, хляб, и нека цялата магия, злокобните връзки и хулите да се разрушат чрез поглед и слово и да бъдат унищожени.
Едва след тази процедура клиентката преди Мариане получи позволение да прибере самуна в пазарската си чанта.
Колет изпухтя недоволно.
— Така и не успях да свикна с това благославяне на хляба — довери тя на Мариане. — В Сент[19] на Цветница жените носят издълбан хляб, набучен на осветен клон. Винаги ми е приличал на фалос. Свещеникът благославя хлябовете, за да ги опази от погледа на вещиците, и жените ги съхраняват през цялата година. Сигурна съм, че не ги ядат, и винаги съм се питала какво правят с тях.
Мариане се изкиска и замечтано помилва копринената рокля с цвят на зряла слива, която бе облякла на излизане от бутика. Макар да покриваше белега ѝ, деколтето беше прекалено голямо за нея. Добре, че Кател ѝ бе продала и подходящ сутиен…
19
Френски град в департамент Шарант Маритим; някога по тези земи е живяло голямото келтско племе сантони. — Бел. прев.