Рей Бредбъри
Любовна история
Това стана в седмицата, в която Ан Тейлър дойде да преподава в лятното училище на Грийн Таун. Бе лятото на двайсет и четвъртия й рожден ден, а Боб Споулдинг тъкмо бе навършил четиринайсет.
Всички запомниха Ан Тейлър — тя бе първата учителка, на която всички деца искаха да донесат огромни портокали или розови цветя и за която навиваха шумолящите зелени и жълти карти на света, без да бъдат помолени. Тя бе жената, която сякаш винаги вървеше в зелените сенки на дъбовете и брястовете на стария град, по лицето й се сменяха светли и тъмни петна и тя привличаше погледите на всички. Тя бе чудните праскови на лятото в зимния сняг, студеното мляко за зърнената закуска в гореща сутрин в началото на юни. Когато ти потрябва противоположност, наум винаги идва Ан Тейлър. А в онези редки периоди, когато времето е балансирано като кленово листо между подходящо подухващи ветрове, дните приличаха на Ан Тейлър и би трябвало да се отбелязват с това име в календара.
Що се касае до Боб Споулдинг, той бе братовчедът, който броди самичък из градчето в октомврийските вечери, следван от есенни листа като орда мишки от Вси светии; през пролетта пък можете да го видите като бавна бяла риба в хладните води на потока, а есента — почернял от слънцето като кестен. Или пък да чуете гласа му в короните на дърветата, където се разхожда вятърът; после ще слезе от клон на клон и ще седи самичък и ще гледа света; през дългите следобеди ще го заварите да чете на моравата, а мравките пълзят по книгите му, да играе шах със себе си на верандата на баба или пък да изсвирва една самотна нота на черното пиано край прозореца. Никога няма да го видите с други деца.
В онази първа сутрин госпожица Ан Тейлър влезе през страничната врата на класната стая и докато пишеше с красив заоблен почерк името си на дъската, децата не помръднаха.
— Казвам се Ан Тейлър — тихо се представи тя. — Аз съм новата ви учителка.
В стаята като че ли изведнъж нахлу светлина, сякаш някой бе махнал покрива, а в дърветата запяха безброй птици. Боб Споулдинг седеше и криеше в шепа току-що направеното от сдъвкана хартия топче. След половин час слушане на госпожица Тейлър тихичко остави топчето да падне на пода.
След часовете донесе кофа вода и парцал и започна да бърше дъската.
— Какво правиш? — Тя се обърна към него от бюрото си, където проверяваше задачите по правопис.
— Мръсна е — отвърна Боб, продължаваше работата си.
— Да, виждам. Сигурен ли си, че искаш да я избършеш?
— Май трябваше да искам разрешение — рече той и смутено спря.
— Да се престорим, че си го направил — усмихна се тя и при вида на усмивката й той приключи с дъската за нула време и започна да изтръсква толкова яростно парцалите през прозореца, че сякаш навън заваля сняг.
— Да видим — каза госпожица Тейлър. — Ти си Боб Споулдинг, нали?
— Да, госпожо.
— Е, Боб, благодаря ти.
— Мога ли да я бърша всеки ден? — попита той.
— Не мислиш ли, че е редно да дадеш и на другите да опитат?
— Искам да я почиствам — рече той. — Всеки ден.
— Ще пробваме няколко дни и ще видим — отвърна тя.
Той запристъпва от крак на крак.
— Май е по-добре да бягаш вкъщи — накрая каза тя.
— Приятна вечер. — Той бавно тръгна към вратата и си отиде.
На следващата сутрин случайно се озова край квартирата й точно когато тя излизаше на път към училище.
— Е, ето ме и мен — каза той.
— И представи си, това не ме учудва — отвърна тя.
Тръгнаха заедно.
— Може ли да нося книгите ви? — попита той.
— Какво пък, Боб, благодаря ти.
— Няма за какво.
Вървяха така няколко минути, а Боб не казваше нито дума. Тя му хвърли поглед леко отгоре, видя колко отпуснат и радостен изглежда и реши да го остави да наруши мълчанието, но той така и не го направи. Когато доближиха училищния двор, й върна книгите.
— Май е по-добре да ви оставя тук. Другите деца няма да разберат.
— Май и аз не разбирам, Боб — каза госпожица Тейлър.
— Че защо, нали сме приятели — отвърна Боб настойчиво и съвсем чистосърдечно.
— Боб… — започна тя.
— Да, госпожице?
— Няма значение. — И се отдалечи.
— Ще бъда в клас — каза той.
И влезе в клас, и през следващите две седмици оставаше след часовете, без да казва нито дума, бършеше мълчаливо дъската, изтупваше парцалите и навиваше картите, докато тя преглеждаше тетрадките, и тишината бе тишината на четири следобед, тишината на бавно залязващото слънце, на котешкия звук от тупаните един в друг парцали, на капката от мократа гъба, на тихото шумолене на хартия и скърцане на писалка, и понякога на бръмченето на муха, блъскаща се с безсилен гняв в най-високото стъкло на прозореца. Понякога тишината продължаваше почти до пет, преди госпожица Тейлър да открие Боб Споулдинг седнал на последния чин, загледан мълчаливо в нея в очакване на нови нареждания.