— Не!
— Или да се погрижа теб да те преместят.
— Не е нужно да го правите — рече той.
— Защо?
— Защото се местим. Семейството ми се преселва в Мадисън. Заминаваме следващата седмица.
— Не е заради нас, нали?
— Не, не, всичко е наред. Просто татко си намери нова работа там. Пък и е само на петдесет мили. Мога ли да ви виждам, когато идвам тук?
— Мислиш ли, че идеята е добра?
— Май не.
Известно време седяха мълчаливо.
— Кога се случи всичко това? — безпомощно попита той.
— Не знам — отвърна тя. — Никога не се разбира. От хиляди години е така, а подозирам, че и за в бъдеще ще е същото. Хората или се харесват, или не, а понякога се случва да се харесват хора, които не би трябвало да го правят. Не мога… да го кажа. А и ти също, разбира се.
— Май е по-добре да се прибирам — каза той.
— Не ми се сърдиш, нали?
— Не, разбира се, че не. Никога не бих могъл да ви се сърдя.
— Има и още нещо. Искам да запомниш — в живота има компенсации. Винаги ги има, иначе би било невъзможно да се живее. Сега не се чувстваш добре. Аз също. Но после ще се случи нещо, което да оправи това. Вярваш ли ми?
— Бих искал.
— Е, така е.
— Само…
— Какво?
— Само да можехте да ме изчакате — изтърси той.
— Десет години ли?
— Тогава ще съм на двайсет и четири.
— А аз — на трийсет и четири, и може би вече съвсем друг човек. Не, не мисля, че може да се получи.
— А бихте ли искали?
— Да — тихо отвърна тя. — Глупаво е и няма да се получи, но много бих искала.
Той дълго не проговори.
— Никога няма да ви забравя — промълви най-сетне.
— Много мило, че го казваш, макар да е невъзможно. Животът не е устроен така. Ще забравиш.
— Няма да забравя. Ще намеря начин никога да не ви забравя — каза той.
Тя стана и почна да бърше дъската.
— Дайте да ви помогна — каза той.
— Не, недей — бързо отвърна тя. — Върви, прибирай се у дома. И вече никакви дъски след часовете. Хелън Стивънс ще те замести.
Той излезе. Обърна се и видя за последен път госпожица Ан Тейлър — стоеше край дъската и бавно бършеше тебеширените думи, ръката й се движеше нагоре-надолу.
На следващата седмица замина и не се върна шестнайсет години. Макар да бе само на петдесет мили, така и не стъпи в Грийн Таун. Една пролет, когато бе почти на трийсет и женен, двамата със съпругата му пътуваха към Чикаго и спряха в градчето за един ден.
Остави жена си в хотела, обиколи града и накрая попита за госпожица Ан Тейлър. Отначало никой не можеше да си я спомни, но накрая един се сети.
— О, да, хубавата учителка. Почина през трийсет и шеста, малко след като ти се премести.
Била ли се омъжила? Не, май така и не била.
Следобед отиде на гробището и намери плочата й — „Ан Тейлър, 1910-1936“. На двайсет и шест години, помисли си. Е, госпожице Тейлър, сега съм с три години по-голям от вас.
По-късно жителите на градчето видяха жената на Боб Споулдинг да върви към него под брястовете и дъбовете и всички се обръщаха след нея; по лицето й се сменяха светли и тъмни петна. Тя бе чудните праскови на лятото в зимния сняг, студеното мляко за зърнената закуска в гореща сутрин в началото на юни. И бе един от онези редки дни, когато времето е балансирано като кленово листо между подходящо подухващи ветрове; един от онези дни, които по всеобщо съгласие трябваше да се наричат на името на жената на Боб Споулдинг.