„Изглежда — казах, — заплашвате с уволнение моята свобода да се изразявам. Нещо, което навярно ще заинтересува Синдикатът…“
„Бихме предпочели да не пишете такива неща…“
„Господи, в живота на всеки човек идва един момент, в който да реши дали да стои прав или да избяга. Избирам първото.“
Млъкнаха.
Чакане.
Чакане.
Прелистваха „Отвореното путле“.
Господин Вашингтон: „Господин Буковски…“
„Да.“
„Ще продължите ли да пишете статии за Пощата?“
Бях написал нещо, което според мен бе повече хумористично, отколкото задълбочено, но може би наистина имам развратено съзнание.
Този път аз ги накарах да чакат. След малко отговорих:
„Не, освен ако вие ме принудите да го направя.“
Чакаха. Беше като партия шах, където всеки се надяваше противникът да направи погрешния ход: да покаже пионките си, рицарите, архиепископите, царя, царицата, червата си. А докато вие четете това парче, аз губя проклетата си работа. Готино, братко. Изпратете пари, бира и венци в Касата за милосърдие — получател: Чарлз Буковски.
Господин Вашингтон стана.
Господин Лос Анджелис стана.
Господин Чарлз Буковски стана.
Господин Вашингтон каза: „Мисля, че срещата ни приключи.“
Подадохме си ръце, като змии, замаяни от слънцето.
Господин Вашингтон каза: „Между другото, да не скочите от някой мост…“
(Любопитно: дори не беше ми минало през ума нещо такова.)
„… от десет години не се е случвало.“
(Десет години ли? Кой ли е бил последното бедно канарче?)
„И така“ — казах.
„Господин Буковски — каза господин Лос Анджелис, — върнете се към вашата работа.“
Еба ми се майката, докато намеря пътя до моя етаж в този кафковски подземен коридор, а когато успях, всички мои малоумни колеги (онанисти от първа категория) почнаха да крещят:
„Ей, пич, къде беше, бе?“
Какво искаха?
„Още чернички ли си скъсал бе, пич?“
Отговорих им с мълчание. Много неща можеш да научиш от стария добряк Чичо Сам.
Продължиха да крещят, да скачат, да пъхат палци в духовните си гъзове. Бяха наистина уплашени. Бях Костелив Орех и ако успееха да счупят Костеливия Орех, значи можеха да счупят всичко.
„Искаха да ме направят шеф“ — им казах.
„И какво стана, татенце?“
„Казах им да набутат по едно топло говно в задника си.“
Директорът мина по коридора и всички му засвидетелстваха скромното си уважение, но аз, Буковски, грациозно запалих пура, хвърлих кибрита на пода и погледнах към тавана, сякаш големи и прекрасни мисли минаваха през главата ми. Глупости. Черепът ми беше празен. Единственото нещо, от което имах нужда, беше половин галон уиски и пет-шест студени бири…
Вестникът се разрастваше или поне така изглеждаше и редакцията му се премести някъде в Мелроуз. Не исках да отивам там, защото всички бяха толкова глупави, ама толкова глупави, такива сноби, и знаете ли, нещо не беше наред. Нищо не се променяше. Историята на Човешкото Чудовище се движи много бавно. И тези бяха същите лайна като онези, които видях, когато за първи път посетих вестника на колежа в Лос Анджелис през 1939 и 1940 г. — всички до един — шумни идиоти с шапчици, които пишат скапани, глупави историйки. И толкова важни и нечовечни, че не биха могли да те забележат. Журналистите са най-лошата част на човешкия род. Боклукчиите, които събират дамски превръзки по кенефите, са по-добри, разбира се.
Хвърлих един поглед на тези отрепки от колежите, тръгнах си и никога не се завърнах.
Сега. „Отвореното путле“. Осем години по-късно.
С едно материалче в ръка. Чери — в кабинета. Чери — на телефона. Много сериозна. Не трябва да изтърва нито „гък“. Или — Чери без телефон. Пише нещо на един лист. Пак не трябва да говоря. Все същата история. Тези трийсет години нищо не промениха. А Джо Хайънс, тичащ наоколо като маниак, вършещ велики дела, сновящ нагоре-надолу по стълбите. Кабинетът му беше нависоко. Почти недостижим. А бедните копелета — в задната стая, за да може Джо да наблюдава подготовката на текстовете за печатницата. Даваше на бедното копеле трийсет и пет долара седмично за шейсет часа работа, а бедното копеле беше доволно, пускаше си брада и погледът му се интелектуализираше и бедното копеле продължаваше да пише своите третокачествени текстове. Да реве с Бийтълс по мегафоните и телефонът да звъни постоянно. А Джо Хайънс, издателят, ВИНАГИ ТИЧАШЕ НЯКЪДЕ, ПО НЯКАКВА ВАЖНА РАБОТА. Само че, четейки вестника следващата седмица, се чудех къде толкова тичаше. Не му личеше многото тичане.
„Отвореното путле“ продължи да излиза още известно време. Работата ми беше добра, но вестникът си оставаше все същия боклук. Миришеше на труп…