Не знаех какво да кажа. Нямах право да кажа.
Смятах да го заведа при Монго Гиганта на Вечното Дрогиране. Монго е затънал до гуша в лайна. Може би щеше да даде няколко и на Хайънс. Що се отнася до мен, не бях живял с жена четири години. Бях много далече от тези работи, за да мога да му помогна.
Следващият път щом го прихване, ще го ударя, си помислих. Няма да мога да изтрая още един рев.
„Ей, къде отиваме?“
„При Монго.“
„О, не! Недей там. Мразя този тип! Ще ми се подиграва! Той е жестоко копеле!“
Прав беше. Монго имаше добро, но жестоко съзнание. Нямаше да помогне с нищо, ако отидехме. Нито пък аз успявах. Продължих да карам.
„Слушай — каза Хайънс. — Имам едно гадже тук наблизо. Две улици по на север. Остави ме там. Тя ме разбира.“
Завих на север.
„Слушай — казах му. — Не убивай пича!“
„Защо?“
„Защото ти си единственият, който публикува работите ми.“
Заведох го при мацката, изчаках, докато му отвори вратата, и си тръгнах. Едно хубаво ебане щеше да го успокои. И на мен ми беше необходимо…
След известно време Хайънс ми каза, че напуска дома си.
„Не издържах повече. Една вечер се изкъпах и се готвех да я чукам, за да й дам да разбере, а тя знаеш ли какво направи?“
„Какво?“
„Като ме видя, че се приближавам, излезе тичешком от къщи. Каква кучка!“
„Слушай, Хайънс. Знам ги тия номера. Няма да кажа нито дума против Чери, защото пак ще се съберете и ще си спомниш всички мръсотии, които съм говорил за нея.“
„Никога няма да се върна.“
„А-хъ.“
„Реших да не убивам онова копеле.“
„Добре.“
„Ще го поканя на бокс. По всички правила. Треньор, ринг, ръкавици, всичко.“
Два бика, каращи се за кравата. За една кльощава крава. Но в Щатите губещият постоянно печели кравата. Майчинско чувство? По-тежък портфейл? По-дълъг член? Един господ знае… Когато Хайънс изкукурига окончателно, нае един тип с лула и вратовръзка да му ръководи вестника. Беше очевидно вече, че „Отвореното путле“ умираше. Но никой не се интересуваше от това, освен доброволците и зле платените сътрудници. Само те се радваха на вестника. Не беше чак толкова добър, но и не беше много лош. Съдържаше и моята рубрика: Бележки на един Развратен Старец. Сега вестникът се издаваше от Лула-Вратовръзката. Никаква разлика. А междувременно чувах: „Джо и Чери пак се събраха. Джо и Чери се разделиха. Джо и Чери пак се събраха. Джо и Чери…“
Една студена, синкава нощ, сряда, отидох до будката, за да купя „Отвореното путле“. Бях им дал едно от най-добрите си парчета и исках да видя дали имат смелостта да го пуснат. Имаше само броят от миналата седмица. Синият вятър миришеше на мърша: играта беше свършила. Купих дванайсет кутии бира, върнах се вкъщи и се напих до козирката. Винаги съм се готвел за края, а когато дойдеше, никога не съм бил готов. Откачих плаката от стената и го изхвърлих на боклука: ОТВОРЕНОТО ПУТЛЕ. СЕДМИЧНИК ЗА ВЪЗРАЖДАНЕ НА ЛОС АНДЖЕЛИС.
Правителството вече нямаше за какво да се притеснява. Бях се превърнал пак в един спокоен гражданин.
Тираж — двайсет хиляди. Ако бяхме го направили шейсет, без семейни трагедии, без атаките от страна на полицията, щяхме да успеем. Не успяхме.
На следващия ден се обадих по телефона. Момичето, което вдигна, плачеше. „Опитахме се да те намерим снощи, Буковски, но никой не знаеше къде живееш. Страшно е. Свърши. Край. Телефонът постоянно звъни. Сама съм тук. Следващият вторник ще се съберем всички сътрудници тук, за да видим какво можем да направим. Но Хайънс взе всичко — текстовете, списъка с абонатите, дори и Ай Би Ема, който не беше негов. Нищо, нищо не остана.“
О, какъв сладък глас имаш, бейби, толкова сладък и тъжен глас, бих те скъсал — помислих.
„Искаме да започнем един хипарски вестник. Ъндърграундът вече не върви. Моля те, ела у Тони във вторник вечерта.“
„Ще се опитам“ — казах, знаейки, че няма да отида. Две години почти и — край. Победиха ченгетата, победи градът, победи правителството. Благоприличието пак зае мястото си по улиците. Куките може би вече няма да ме глобяват, когато видят колата ми. И Елтридж Кливър няма да ни праща бележки от скривалището си. Вестникът „Лос Анджелис таймс“ пак ще триумфира по павилионите. Исусе и Сладка Божа Майко, Животът е тъжен. Оставих на момичето адреса и телефона си, надявайки се, че някога може да се срещнем (ех ти, Хариет, не се обади въобще).
Появи се Брайън Палмър, политическият коментатор. Поканих го да седне, отворих две бири.
„Хайънс — каза, — сложи дулото в устата си и натисна спусъка.“
„Какво стана?!“
„Оръжието блокира. Продаде го.“