— Много се съмнявам, приятелю.
— Моля? Какво искаш да кажеш?
— Ами кой знае защо ми се струва, че ще разпънеш платна по-рано от предвиденото.
— Май така ще стане. — Лорд Кемерън си наля чаша уиски. — За здравето на братовчед ми, губернаторе! За Сребърния сокол! Да пием за успешния завършек на нашите преговори!
— Да пием за здравето на Сребърния сокол. — Спотсууд също вдигна чаша за наздравица.
Рок тресна внезапно чашата си върху масата и напусна стаята. Едва успяваше да сдържи яростта, която го беше обзела. В трапезарията губернаторът Спотсууд спря да пие, извади медальона и го разтвори. Красивото, деликатно лице го изпълни с възхищение.
— Да пием и за твое здраве, лейди Кемерън — прошепна той. — Радвам се, че ще се завърнеш у дома, Скай, и си представям още отсега искрите, които ще захвърчат, щом опознаеш съпруга си! Да не бях губернатор, аз самият щях да опъна платната, защото приключението си заслужава.
Той затвори медальона и го остави на масата. Все пак Кинсдейл го беше оставил тук за Рок Кемерън, а не за него. Но след това се ухили злобничко и отново го пъхна в джоба си. Нека Рок си мисли, че съдбата го е дарила с кривогледа жена.
Усмивката му обаче бавно угасна. Научеха ли пиратите, че корабът на лорд Кинсдейл е излязъл в открито море, щяха непременно да го преследват. И не само защото на борда се намираше дъщеря му, сама по себе си скъпоценен заложник, заради личното й имущество, а вероятно и за други неща. Възможно беше да пресече океана и без проблеми, но този вариант си оставаше твърде съмнителен. Боже, какъв жалък свят…
— Проклети пирати! — изруга губернаторът ядно. Какъв тъжен свят! Всякакви пирати заплашваха бреговете, а отгоре на всичко на английския трон се беше настанил някакъв си немец.
После почука с пръсти по раклата и промърмори:
— Пази се, милейди. Много се страхувам, че за теб бурята вече се е разразила.
ГЛАВА ПЪРВА
9 юли 1718 година
В Атлантическия океан
— Това е черният флаг на пиратите! Флагът с кръстосаните кости и черепа се приближава към нас!
Скай Кинсдейл стигна до кормилото точно в момента, когато този вик долетя от наблюдателния пост на предната мачта. Дъските под нея се люлееха силно, светкавица раздра мрачните облаци и освети кораба, преследват като призрачно ехо „Силвър месенджър“ в нощта. С много усилия екипажът успя да опъне платната, за да се пребори с бурята, разразила се в тази част на Атлантика. Сега обаче ги застрашаваше нова опасност — корабът, развял истинския си флаг с избелели кости и череп на фона на вечната черна нощ.
— Капитане! Черният пиратски флаг! — повтори предупредителния си вик наблюдаващият матрос.
— Черепът с кръстосаните кости — изрече замаяна и Скай. Тя се беше спряла до капитан Холмби и нещастният наблюдател, който все още седеше горе на мачтата, се загледа в нея. Името му беше Дейви О’Дей и идваше от Каунти Корк. На кораба беше съвсем отскоро, но още от първия миг я обожаваше. При вида на огненозлатистите й коси, фините, красиви черти на лицето и искрящите морскосини очи страхът за собствения му живот го напусна. От силния вятър широката наметка прилепна към нейната красива фигура, а къдриците й затанцуваха. Независимо дали беше в опасност, или пък се радваше на живота, тя постоянно трептеше от жизнена сила, сякаш беше частица от първичните елементи, бушуващи неистово около кораба.
Ведра и усмихната, но винаги в стила на благородна дама, тя се интересуваше от всичко, което я обкръжаваше. Дейви я обичаше тъй жарко, колкото можеше да обича само едно малко ирландско момче. В този мир той даде обет да я спаси, дори това да струва собствения му живот. Пирати! Света Дево Марийо! Той ще я спаси!
Капитан Холмби погледна нетърпеливо към него. Дейви се овладя и като не знаеше дали капитанът го е разбрал, повтори своя вик:
— Флаг с череп и кости, сър! Пиратски кораб! Нападат ни!
— Знам, момчето ми. Мистър Глийсън! — извика капитанът на главния подофицер. — Подайте ми далекогледа, моля!
Със страх в сърцето, но същевременно очарована, Скай наблюдаваше сцената, в която подофицерът се появи и връчи далекогледа на своя капитан. Тази ранна утрин времето се беше влошило и корабът ту пореше дълбоко вълните, ту се плъзгаше по разпенената вода. Във въздуха се носеше остър мирис на буря, странна сива пелена замъгляваше небето, а студеният солен вятър духаше все по-силно и по-силно.
В дни като този човек изпитва ужас от бурята и Божия гняв, но и никой не би тръгнал по море в тези опасни времена, без да се съобразява с проклетите пирати, които можеха внезапно да изникнат навсякъде из Атлантика и Карибите. И наистина, разните му там Ан Бони, Чернобрадия, Едноокият Джек, Сребърния сокол и други като тях твърде често заграбваха богата плячка.