До китаеца — или какъвто ще да е — беше застанал брадат чичка, вероятно хазаинът на къщата, почтително наблюдаваше. Попита за колелата: за какво са му на господин Неймлес, да не е майстор на карета.
Азиатецът не отговори, само завъртя бузеста глава.
Един от кочияшите, който явно гледаше да си изкара бакшиша, подвикна на Сенка и Бухала: я варда оттук, гамени!
Нека си вика — мързи го да слезе от капрата.
Михейка попита шепнешком:
— Скорик, к’во ще краднем — куфар ли?
— Какъв куфар, тъпчо — кривна устни Сенка. — Виж го какво не изпуска от ръце.
А китаецът държеше чанта и малък вързоп — вероятно най-ценното, което не искаше да повери на друг.
Михейка пак шушне: как ще го вземем? Така се е вкопчил, няма да го изпусне.
Скорик помисли-помисли и се сети.
— Само да не се разкискаш, Бухал, гледай тъпо.
Вдигна камъче от земята, прицели се и — дан! — отнесе бомбето на китаеца. Веднага си бръкна в джобовете и се облещи — ангел!
Азиатецът се обърна и Сенка най-почтително рече:
— Чичо китаец, падна ви шапката.
А Михейка — браво! — зяпа, мига като диване.
Я да видим сега какво ще остави поганецът на стъпалото, за да си вдигне капелата — чантата или вързопа.
Вързопа. Чантата остана в лявата ръка на слугата.
Сенка вече се беше подготвил. Скочи като котарак, издебнал врабче, сграбчи вързопа и като се понесе по пресечката!
Михейка също. Препуска с него, буха като бухал и така се смее, че му падна каскета. Е, стар беше, с пукната козирка, прежали го.
Китаецът излезе упорит, дълго ги гони. Михейка скоро изчезна в някакъв вход, та азиатецът се лепна на Сенка. Добре тичаше, бързо, и не се хабеше да вика. Личеше си, че няма да се откаже. С дървените си пейчици троп-троп-троп по паважа и все по-близо.
На ъгъла на „Сретенка“ Сенка понечи да хвърли вързопа по дяволите (без Михейка дързостта му се поизпари), но в този момент чу зад себе си грохот — китаецът се беше спънал в някакво паве с идиотския си налъм и се просна в целия си малък ръст.
Та така.
Сенка кривна още няколко пъти по пресечките и чак след това отвори вързопа — какви ли съкровища се крият там. Видя вътре зелени кръгли камъни, нанизани на конец. Нищо особено на вид, ама кой ги знае, може да струват хилядарка.
Занесе ги на познат прекупвач. Онзи ги опипа, гризна ги със зъби. Евтинджос, рече. Китайски мрамор, нефрит се вика. Мога да ти дам, рече, седемдесет копейки.
За седемдесет копейки Сенка не му ги остави, запази ги. Камъчетата много приятно тракаха едно в друго.
Но стига за тоя гердан, не е за него думата, а за Смъртта.
Така че Сенка стърчеше пред съкровената къща и все не можеше да измисли как да подмами Смъртта на прозореца.
Извади зеления наниз, разлюля го — трак-трак. Помисли си: като порцеланови чукчета, макар че какви ти чукчета от порцелан?
И внезапно, със същото прещракване, нещо звънко откликна в ума му. А, ей така ще я подмамим! Много просто!
Огледа се наоколо, намери стъкълце. Улови лъч и прати слънчево зайче в пролуката между щорите.
И какво? След няма и минута завеските се отвориха и на прозореца се показа самата тя, Смъртта.
Сенка от изненада така се вцепени, че забрави да скрие ръката си със стъкълцето — и слънчевото зайче заподскача по лицето й. А тя прикри очи с длан, поогледа се и каза:
— Ей, момченце!
Скорик се обиди — какво момченце съм ти аз? Нито е облечен по детски — с препасана блуза, кадифен панталон, нови нагънати ботуши, и каскета си го бива — онзи ден го сви от главата на един пиян.
— Кому момченце, а кому… в дупенце — сопна се той, макар че не обичаше и почти никога не говореше мръсни думи — заради това дори му се подиграваха. Но сега цинизмът сам изскочи от устата му — толкова ослепително му беше да гледа Смъртта, сякаш не той нея, а тя него стрелка със слънчево зайче.
Тя не се смути, не се ядоса — напротив, засмя се.
— Бре какъв Пушкин се намерил! Ти от Хитровка ли си? Я ела за една работа. Влез, не бой се, не е заключено.
— Защо да се боя — измънка Скорик и тръгна към входа. Наяве или насън — и той не знае. А сърцето му — дум-дум-дум.
Нещо имаше в пруста, не можа да види, беше тъмно. А Смъртта застанала на вратата на стаята, опряла рамо на касата. Лицето й тъне в сенките, но очите й светят като отблясъци по нощна река.
— Какво искаш? — от смущение още по-грубо попита Сенка.
И не погледна стопанката, а гледаше в краката си и настрани.
Хубава стая. Голяма, светла. Три бели врати — една срещу входа и още две до нея. Холандска камина с кахлени плочки, навсякъде бродирани покривчици, покривката на масата също цялата в бродерии, толкова ярки, че му идеше да замижи. Избродираното му се видя необичайно — пеперуди, райски птици, цветя. Вгледа се и видя, че всички тези пеперуди и птици, и дори цветята, са с човешки лица — едни плачат, други се смеят, трети злобно се зъбят.