Накратко, излезе, че може да се живее и в Хитровка, дори по-кефски от други места. Тук, както и навсякъде, си имаха свои закони и обичаи, които са необходими, за да живеят хората по-удобно заедно, да знаят какво може и какво не може.
Законите са много. За да запомниш всички, много време трябва да прекараш в Хитровка. Повечето правила са прости и ясни, всеки сам може да се сети: своите пази, за чуждите грижа не бери; със съседа в мир живей, та сърцето да ти пей. Но има и други, дето да си строшиш главата, пак няма да ги проумееш.
Ако някой например изкукурига преди първи петли за смях или пиян, или просто от глупост — трябва да се убие от бой. Защо и по каква причина — никой не можа да обясни на Сенка. Сигурно някога е имало някакво значение, но сега вече и старите старци не си спомнят какво. Така или иначе обаче, забранено е да се кукурига през нощта.
Или друго. Ако някоя мадмоазелка вземе за красота да си лъска зъбите с пудра за зъби и клиентът я спипа, има пълното право да й избие всички зъби, и то за сметка на сводника й. Ако искаш, лъскай си зъбите с натрошена креда, щом искаш да се разхубавиш, но с пудра не, нея немците са я измислили.
Хитровските закони са два вида: от предни времена, както е било постарому, и нови — те се обявяват от Опщността според нуждите. Например по булеварда тръгва омнибус. Кой да работи по конните трамваи — джебчиите, дето измъкват кесиите, или резачите, дето цепят джобовете с наточена монета? Опщността се посъвещава и реши да не са резачите, защото с омнибусите пътуват едни и същи хора, та ще свършат джобовете за рязане.
Опщността се състоеше от „старци“, най-именитите крадци и мошеници, дето се бяха върнали от каторга или от старческа немощ вече не се подвизаваха. „Старците“ решаваха и най-заплетените въпроси и ако някой се беше провинил пред Опщността, си казваха присъдата.
Който пречи на хората да живеят — ще бъде изпъден от Хитровка. Ако някой е направил твърде голяма подлост, може и да му видят сметката. Понякога за наказание ще издадат някого на копоите, и то не за това, за което е истински виновен, а ще го накарат да поеме вината на друг апаш. Така е най-справедливо за всички. Щом си престъпил закона на Хитровка, трябва да си заслужиш прошката — очисти си името, хем и помогни на другия, а пък заради това за теб ще се чуе добра дума и в затвора, и в сибирската каторга.
Предаваха нарочения в полицията също не на кого да е, а само на свой — на Будочник, най-стария хитровски стражар.
Този Будочник беше изкарал над двайсет години служба по тукашните места и без него Хитровка нямаше да е Хитровка, тя се крепеше на него, така да се каже, както земята върху рибата кит, защото Будочник е властта, а народът съвсем без власт не може, без власт народът се самозабравя. Само че властта трябва да е малко, съвсем малко, и да не управлява по писания закон, който кой знае кой и кога го е измислил, а по справедливост — та всеки човек да разбира защо си яде боя.
За Будочник всички казваха: строг, но справедлив. Без вина няма да ти налети. В лицето всички го наричаха почтително Иван Федотич, а фамилното му име беше Будников. Но Сенка така и не разбра дали прякорът му идваше от презимето или понеже навремето стражарите са стоели в будки и на всички са викали „будочници“. Или може би защото живееше във ведомствена „будка“ в края на Хитровския пазар. Когато не правеше обход, той по всяко време седеше там до отворения прозорец, наглеждаше площада, четеше книги и вестници и пиеше чай от прочутия си сребърен самовар с медали, оценен на хиляда рубли. И домът му не се заключваше. Че защо му е ключ? Първо, няма полза, защото наоколо е пълно с първокласни шперцаджии. За тях е нищо работа да отворят каквато си искат заключалка. И второ, кой ще вземе да граби Будочник, на кого му е омръзнал животът?
Всичко чуваше, всичко виждаше от прозореца си старият ветеран, а което не види и не чуе — ще му го пошушне който трябва. Това не е против правилата, Опщността не го забранява, защото Будочник е свой човек в Хитровка. Ако живееше по писаните, а не по хитровските закони, отдавна да са го заклали. А така, дори да прибере някого в участъка, всички са наясно, че няма как, то се знае, и той трябва да се прояви пред началството си. Само че Будочник рядко прибираше хора в дранголника — освен ако наистина няма как, — а в повечето случаи преподаваше собственоръчно уроци, а онези дори му се покланяха и викаха „благодаря“. През всички изминали години само веднъж двама апаши му бяха налетели с нож — не хитровски, а избягали каторжници. Той ги натръшкал и двамата с яките си юмручища и за това получи от пристава медал, от хората пълно уважение и от Опщността — златен часовник за причиненото неудобство.