Ау, на Райди наистина може да се разчита, но се чудя защо първата му работа сутрин е да натъпче в устата си шест дражета Алтоид16.
Друг изкусен малък трик при важните срещи бе да открия кой от големите шефове тренира сутрин. Тогава събирах цялата си решителност и ставах в шест, за да се замъкна до фитнеса, където се упражнявах на велоергометъра или бягащата пътечка близо до големия шеф. След като веднъж сме се поздравили, се съсредоточавах върху тренировката си, тъй като не исках да изглеждам като потаен подмазвач, който се упражнява само за да направи добро впечатление. Приблизително две минути след като големият шеф свършеше с тренировката си, аз също приключвах моята и се опитвах да се насоча обратно към леглото, заради все по-отчаяната си нужда от сън. Големият шеф непременно споменаваше пред моя, че рано-рано ме е видял в залата.
Ау, онзи Райди наистина е свестен, но не мога да разбера как успява да бяга по пътечката, когато устата му е пълна с дражета Алтоид.
Въпреки че успявах с измислени гласови съобщения и трикове във външния си вид да правя на глупаци шефа и колегите си, все пак трябваше да се придвижвам и сред минното поле от реални мерки, които Пфайзер бе заложил, за да се предпази от подобни злоупотреби.
Пфайзер разчиташе на хартиената диря от касови бележки, за да следи лекарствените мостри и бизнес разходите. За мое щастие, ограниченията на системата позволяваха компанията да бъде скубана. Всеки дистрибутор получаваше кредитна карта Американ Експрес и от нас се очакваше да я използваме, когато е възможно. Американ Експрес даваше на компанията разпечатки с всяка трансакция, което означаваше, че Големият брат научаваше, ако оставех голям бакшиш на някоя знойна сервитьорка или си вземех бутилка вода в добавка към резервоара с бензин.
Очевидно, не във всяка ситуация можеше да се използва кредитна карта и в такива случаи Пфайзер ни караше да представяме касови бележки за всяко дребно нещо, дори 25 цента за телефон или 50 цента такса за паркинг. Освен за защита от измами, подобна стриктна документация помагаше да се провери дали хората са работили, когато са казали, че го правят. За един умен кръшкач обаче, това изискване помагаше да удостовери, че е работил, когато всъщност не беше.
Недоволен от мизерните си десет дни отпуск, развих навика да си отпускам по един допълнителен почивен ден в началото или в края на всяко пътуване, което предприемах. Щом оставех на Брус гласовото съобщение, в което изтъквах успеха си или пък скърбях от провала си, вече нямаше за какво да се тревожа. После допълнителните дни станаха два. Когато направих ежегодното си пътуване до брега на Джърси, за да се видя с приятелите си, непозволените почивни дни се закръглиха на три.
С дамата ми от бала, Морийн, бяхме останали близки приятели, въпреки факта, че тя май беше (всички мислеха така) или не беше (тя твърдеше така) целунала друго момче онази паметна майска вечер на 1988 година. Морийн и групичка нейни приятели от университета в Делауеър всяко лято наемаха къща на плажа в Си Гърт, Ню Джърси. За тях всяка вечер беше като събота вечер и винаги знаеха в кой бар кога и какви алкохолни промоции има. В една петъчна сутрин се излежавахме на верандата и лекувахме последиците от „щастливия час“17 в бар „Паркър Хаус“ с нова доза изстуден алкохол. Семейства, любители на плажа, минаваха край нас, мъкнейки чадъри, кофички, лопатки и кърпи; малки деца, които лъщяха от слънцезащитен лосион и носеха „приспособления за плуване“, спираха да позяпат седналите на сянка странни бледи чудовища със зачервени очи, но майките им бързо ги побутваха да тръгват. Докато си проправяше път към входната врата сред морето от празни кенчета, една от съквартирантките на Морийн попита защо един от редовните купонджии не бе дошъл на нощния запой в четвъртък.
— Не можа да се освободи от работа — гласеше отговорът.
Това предизвика някакъв спомен в замъгления мозък на Морийн.