Варлам Шаламов
Любовта на капитан Толи
Най — леката работа в забоя на златната мина е тази на дърводелеца, който нанажда трапа — сковава с пирони дъските, по които се тикат количките с „пясъците“ до машината за промиване. От централния трап дъсчените „ръкави“ се отвеждат до всеки забой. Отгоре, от машината за промиване, това изглежда като гигантска стоножка, размазана, изсъхнала и завинаги прикована към дъното на открития златен рудник.
Тази работа е „скатавка“ — лека работа в сравнение с труда на копача или на човека, който бута количката. Ръцете на дърводелеца не докосват нито дръжките на количката, нито лопатата, нито лоста, нито кирката. Само брадва и шепа гвоздеи — това са инструментите му. Обикновено на тази нужна, задължителна, важна работа бригадирите сменят работниците, за да им дадат поне малка почивка. Разбира се, пръстите, сгърчени сякаш за вечни времена по дръжките на лопатите или на кирките, не можеха да се изправят за един ден лека работа — за това бе нужно година или повече безделие. Но в редуването на лекия и тежкия труд имаше някаква капка справедливост. Редът не беше общ за всички — по-голям шанс да поработят поне един ден като дърводелци имаха по-слабите. За да се коват пирони и да се дялкат дъски не се иска от човека да е професионален дърводелец. Хората с висше образование чудесно се справяха с тази работа.
В нашата бригада хората не се редуваха на „скатавката“. Мястото беше постоянно заето от един и същ човек — Исай Рабинович, бивш управител на Общосъюзния застрахователен институт. Рабинович беше шестдесет и осем годишен, ала жилав старец и се надяваше да издържи присъдата си от десет години. В лагера убива работата — затова всеки, който възхвалява лагерния труд, е или подлец или глупак. Двадесетгодишните, тридесетгодишните умираха един подир друг — нали затова ги бяха докарали, — а Рабинович живееше. Имаше някакви познанства сред началството на лагера, някакви тайнствени връзки, ту временно работеше в стопанската част, ту беше в канцеларията — той разбираше, че всеки ден и всеки час, прекарани извън забоя, му обещават живот, спасение, докато забоят — само гибел, смърт. Не би трябвало да се вкарват в специалните зони хора на пенсионна възраст. Анкетните данни на Рабинович го бяха довели в спецзоната на смърт.
Добре, ама Рабинович се заинатил, не пожелал да умира.
Един ден ни заключиха заедно, „изолираха“ ни на 1 май както правеха всяка година.
— Отдавна ви наблюдавам — каза ми Рабинович — и съм приятно изненадан, че и от мен се интересува някой — не от онези, които са длъжни да правят това. — Аз му се усмихнах с кривата си усмивка, която разкъсваше разранените ми устни и подпухналите от скорбута венци. — Сигурно сте свестен човек. Никога не приказвате мръсотии за жените.
— Не съм се вглеждал в себе си, Исай Давидович. Нима тук някой говори за жени?
— Говорят, само че вие не се включвате в тези разговори.
— Откровено казано, Исай Давидович, — смятам жените за по-добри от мъжете. Разбирам единството на двуединния човек и че мъжът и жената са едно, и така нататък. И все пак майчинството е труд. Жените дори работят по-добре от мъжете.
— Наистина е така — обади се съседът на Рабинович, счетоводителят Безноженко. — На всички ударни трудодни и съботници по-добре е да не заставаш до жена — ще те съсипе, ще ти вземе здравето. Запалиш цигара, пък тя се сърди.
— Да, и това е вярно — разсеяно каза Рабинович. — Сигурно е така, сигурно. Ето например Колима. Страшно много жени пристигнаха тук, за да са при мъжете си — ужасна съдба, ухажвания на началниците, на всички тези простаци, изпозаразени със сифилис. Знаете го не по-зле от мен. А нито един мъж не е пристигнал тук след интернираната си и осъдена жена. Съвсем за кратко, бях управител на застрахователното дружество — продължи Рабинович. — Но все пак достатъчно, за да ми лепнат една десетачка. Години наред отговарях за външния актив на дружеството. Разбирате ли какво значи това?
— Разбирам — рекох безсмислено, защото не разбирах.
Рабинович се усмихна от приличие, много учтиво.
— Освен застрахователната дейност в чужбина… — той изведнъж ме погледна в очите и усети, че нищо не ме интересува. Поне до идването на обяда.
Разговорът се възобнови след лъжицата чорба.
— Искате ли да ви разправя за себе си? Дълго време живях в чужбина и сега, в болниците, където лежах, в бараките, в които живях, всички ме молеха да им разказвам едно и също нещо. Как, къде и какво съм ял там. Гастрономически мотиви. Гастрономически кошмари, мечти, сънища. Трябва ли ви такъв разказ?
— Да, трябва ми — рекох.