Тук не всички гладуваха, ала така и не разбрах как ставаше. Когато времето се позатопли, напролет, настанаха белите нощи и в лагерния стол започнаха страшните игри „на жива стръв“. На една празна маса се поставяше дажба хляб, сетне затворниците се криеха по ъглите и чакаха някоя гладна жертва, някой фитил да се приближи, омагьосан от хляба, и да посегне, да грабне дажбата. Тогава всички изскачаха от ъглите си, от мрака, от засадата и нанасяха жесток побой на крадеца, на този жив скелет — нов вид развлечение, което не бях срещал никъде, освен в Джелгал. Организатор на тези забавления беше доктор Кривицки, стар революционер, бивш заместник народен комисар на отбранителната промишленост. Заедно с журналиста от вестник „Известия“ Заславски Кривицки беше главният организатор на тази кървава „жива стръв“, на този страшен капан.
Имах шал, памучен, естествено, но плетен, истински шал. Подари ми го един фелдшер от болницата, когато ме изписваха. Щом стовариха групата ни на мината „Джелгал“, пред мен изникна някакво сиво, каменно лице с дълбоко изсечени северни бръчки, с петна от стари измръзвания.
— Да се трампим!
— Не.
— Продай ми го!
— Не.
Всички местни — а около нашият камион се бяха събрали двадесетина души — ме гледаха с учудване, поразени от лекомислието ми, от глупостта и от гордостта ми.
— Това е старейшината, лагерният старейшина — подсказа ми някой, ала аз поклатих глава.
Веждите на каменното лице се вдигаха. Старейшината ме посочи на някого с кимване.
Но в тази зона не смееха да грабят открито. Много по просто беше другото — и аз знаех какво ще бъде това друго. Завързах шала на възел около врата си и вече никога не го свалих — нито в банята, нито нощем, никога.
Лесно бих могъл да го опазя, ала ми пречеха въшките. В шала те бяха толкова много, че той мърдаше, когато го свалях за миг, за да го изтърся от паразитите, и го слагах на масата до лампата.
Около две седмици се борих със сенките на крадците, като си внушавах, че това са само сенки, а не крадци. За тези две седмици един-единствен път закачих шала на нара точно пред себе си и се извърнах, за да си сипя канче вода — и шалът мигновено изчезна, грабнат от опитната ръка на крадеца. Толкова се бях уморил да се боря за този шал, в такова напрежение ме държеше тази надвиснала кражба, за която знаех, която усещах, почти я виждах, че дори се зарадвах — вече няма за кое да треперя. И за първи път след идването си в „Джелгал“ заспах дълбоко и сънувах хубав сън. А може би защото бяха изчезнали наведнъж хиляди въшки и тялото ми веднага бе почувствало облекчение.
Исай Рабинович съчувствено наблюдаваше героичната ми борба. Естествено, той не ми помагаше да запазя въшливия си шал. В лагерите всеки сам се грижи за себе си, — пък и аз не чаках помощ.
Но Исай Рабинович — тъкмо беше работил няколко дни в канцеларията — ми пъхна в ръката един купон за обяд, по този начин се опита да ме утеши. И аз му благодарих.
След работа всички веднага си лягаха, като си постилаха за спане мръсните работни дрехи.
Исай Рабинович ми рече:
— Искам да се посъветвам с вас по един въпрос. Няма връзка с лагера.
— За генерал Дьо Гол ли?
— Не се смейте. Получих важно писмо. Тоест важно за мен.
Напрегнах цялото си тяло и прогоних дрямката, която ме налягаше, отърсих се и го заслушах.
— Вече съм ви казвал, че дъщеря ми и жена ми са в Москва. Не са ги закачали. Дъщеря ми иска да се омъжи. Получих писмо от нея. И от годеника й — ето. — Рабинович измъкна изпод възглавницата си пачка писма — връзка красиви листове, изписани с четлив, енергичен почерк. Взрях се — буквите не бяха руски, а латински.
— От Москва са позволили писмата да ми бъдат препратени. Знаете ли английски?
— Аз? Английски? Не.
— На английски са. От годеника. Иска разрешение да се ожени за дъщеря ми. Пише ми: моите родители вече дадоха съгласието си, остава само да получим съгласието от родителите на бъдещата ми съпруга. Моля ви, скъпи татко… А ето писмото от дъщеря ми. Татко, бъдещият ми съпруг, морският аташе на Съединените американски щати, капитан първи ранг Толи, те моли да разрешиш нашия брак. Татко, отговори по-бързо.