— Що за безсмислица? — рекох.
— Не е никаква безсмислица, а писмо на капитан Толи до мен. И писмо от дъщеря ми. И писмо от жена ми.
Рабинович напипа една въшка в пазвата си, измъкна я и я смачка върху нара.
— Дъщеря ви моли за вашето разрешение да се омъжи?
— Да.
— Годеникът на дъщеря ви, морският аташе на Съединените щати, капитан първи ранг Толи моли за разрешение да се ожени за дъщеря ви?
— Да.
— Ами че тичайте при началника и напишете заявление да ви разрешат да изпратите бързо писмо.
— Само че аз не искам да давам съгласието си за този брак. Ето за това искам да се посъветвам с вас.
Бях зашеметен — просто от тези писма, от чутото, от тази постъпка.
— Ако дам съгласието си за този брак — никога вече няма да я видя. Тя ще замине с капитан Толи.
— Чуйте ме, Исай Давидович. Скоро ще навършите седемдесет. Смятам ви за разумен човек.
— Просто така чувствам, още не съм го обмислил. Отговора ще изпратя утре. Време е да спим.
— Хайде по-добре да отпразнуваме това събитие утре. Ще изядем кашата преди чорбата. А чорбата — след кашата. И можем да си препечем малко хляб. Да го направим на сухар. Или да го сварим във вода. А, Исай Давидович?
Дори земетресение не би отнело съня, забравата. Затворих очи и забравих за капитан Толи.
На другия ден Рабинович написа писмото и го пусна в пощенската кутия до стаята на дежурния.
Скоро след това ме закараха на съд, осъдиха ме и една година по-късно ме върнаха в същата специална зона. Нямах шал, онзи старейшина също вече го нямаше. Пристигнах — най-обикновен лагерен фитил, мръшляк без особени белези. Но Исай Рабинович ме позна и ми донесе парче хляб. Исай Давидович се беше закрепил в канцеларията и вече не мислеше за утрешния ден. А се беше научил на това в забоя.
— Вие, струва ми се, бяхте тук, когато дъщеря ми щеше да се омъжи?
— Бях, точно така.
— Тази история имаше продължение.
— Разправете ми.
— Капитан Толи се ожени за дъщеря ми — струва ми се, дотам бях стигнал — започна Рабинович. Очите му се усмихваха. — Той живя така около три месеца. Три месеца танци, след което капитан първи ранг Толи получил назначение за един линеен кораб в Тихия океан и заминал за мястото на новата си служба. На дъщеря ми, съпругата на капитан Толи, не й разрешиха да напусне страната. Сталин възприемаше тези бракове с чужденци като лична обида, а в Народния комисариат на външните работи нашепвали на капитан Толи: замини сам, нали се позабавлява в Москва — стига ти, с какво си обвързан? Ожени се още веднъж. С една дума, окончателният отговор бил, че тази жена ще си остане тук. Капитан Толи заминал и цяла година от него нямало никаква вест. А след една година изпратиха дъщеря ми на работа в Стокхолм, в нашето посолство в Швеция.
— Разузнавачка ли? На секретна работа?
Рабинович ме погледна с неодобрение, укорявайки ме за моята бъбривост.
— Не знам, не знам на каква работа. В посолството. Дъщеря ми работила там една седмица. Веднъж пристигнал самолет от Америка и тя заминала при мъжа си. Сега ще чакам писмата не от Москва.
— Ами тукашното началство?
— Тукашните ги е страх, не смеят да имат собствено мнение. Идва един московски следовател да ме разпитва по този въпрос. И си замина.
Щастието на Исай Рабинович не приключи с това. Чудо на чудесата беше, че присъдата му изтече точно на деня, без приспадане на работните дни.
Организмът на бившия застрахователен агент беше толкова здрав, че той продължи да работи в Колима като волнонаемен финансов инспектор. Не го пуснаха на „континента“. Рабинович умря около две години преди XX партиен конгрес.