Лу Кубитски, другият страничен артилерист, успя да се измъкне доста по-добре от нас. Преди войната той е бил борец, но жена му направо луд го правеше и при най-малкия намек да се върне към борбата. Затова той взе, че стана бакалин, а когато търговията в града се разрасна, неговият магазин вече бе един от най-големите и той правеше доста добри пари. Беше щастлив, да е жив и здрав човекът, но мразеше бакалниците. Ето защо тайничко обучаваше двама борци, партнираше им понякога в тренировките и така си поддържаше формата.
Джордж Поу, Арни Касъл и Фред Халоуей си останаха търговски агенти в предишната им фирма — „Коустър енд Селиг, Принтърс“, като продължиха да живеят в североизточната част на предградията, помагаха си по съседски и жадно гледаха към небето, когато чуеха шума на витлово двигателче, но демонстративно отказваха да вдигнат глави, ако дочуят звука на реактивни двигатели, сякаш за тях това бяха досадници, които просто им пречеха и ги разсейваха напразно. И двамата си имаха съпруги, преживели покрай тях осемдесет и две бойни операции, а този факт означаваше, че дори само споменаването на думата полет за тези жени звучеше като живо проклятие.
Та значи ето на какво бяхме заприличали ние, десетимата любовници на „Жената-дракон“ — с изключение на един от нас всички ставахме не по-смели, а просто по-стари и по-овехтели. Но когато този един от нас се появяваше отнякъде, за всички ни настъпваше голяма веселба, макар и само за кратък период — стига да можехме да изтърпим едноседмичното ледено мълчание, сухата храна и още някой и друг тормоз, който само разярена жена може да ти докара до главата.
Думата ми всъщност беше за Върн Тайс.
Той навърши тридесет и осем миналата година, но все още си беше в добра форма, косата му само едва-едва се бе прошарила, а по тялото му нямаше и следа от тлъстина — тоест той изглеждаше все така привлекателен, както и преди, а в задния си джоб продължаваше да носи неизменното пакетче ментови бонбони. Беше започнал да се занимава със спекулативни сделки, в които се въртяха доста мръсни пари. Големият му удар бе петдесетпроцентовото спонсориране на едно бродуейско шоу, което стократно му възвръщаше капитала само за година и половина представления. Дали се интересуваше от жени? Ама разбира се, той просто обичаше всички жени. Защо не се е оженил ли? Че малък урок ли му беше нашата злочеста съдба?
Ха-ха. Обаче хич не е смешно.
Ето така стояха нещата до деня, когато старият Върн се изтърси с един бял ягуар, а в колата до него седеше главната актриса от пиесата „Изборът на Фийлдър“. Тя беше висока руса красавица, цялата покрита с диаманти и скъпи кожи, а смехът й звънтеше като ледени бучки в кристална чаша уиски. Всъщност ако не беше тя за примамка, ние никога нямаше да си проведем нашата срещичка, защото между съпругите ни съществуваше строго споразумение, че никога не бива да ни се позволява да се събираме абсолютно всички заедно по едно и също време.
Елейн Худ обаче подреди нещата чудесно. Всяка от нашите женички искаше да се запознае с това прословуто създание, чийто образ покриваше кориците на най-купуваните списания, а името й през седмица се споменаваше в клюкарските рубрики на почти всички вестници. Умно момче си беше нашият Върн. Той предварително я беше инструктирал за онова, което се очакваше от нея в случая, а после я остави да се оправя сама в това непознато обкръжение от простотия и посредственост:
Само още нещо за нея. Елейн беше готова да започне схватката незабавно. Тя не се зае с бойната си операция предпазливо и отдалече, ни най-малко дори. Това момиченце беше заредило предварително всичките си картечници и така бързо започна тактически маневри, сякаш беше ветеран от бойната авиация с поне петдесет успешни акции. Тя не даде никакъв, ама направо никакъв шанс за съпротива на нашите женички.
Ето защо след вечерята в местния клуб съпругите с удоволствие зарязаха своите момчета поне веднъж свободно да си поседят заедно в бара, за да могат те спокойно и най-подробно да поразпитат Елейн за последните пикантни клюки.
Тъй като беше понеделник, ние се оказахме единствените клиенти на бара. Вдигнахме няколко тоста за доброто старо време, а след това Чарли Крос каза с особена нотка в гласа си:
— Нека да пийнем специално за нашето старо момиче. За „Жената-дракон“, братлета.
Много ясно, ние всички вдигнахме веднага чашите си.