Те направо ни влудяваха, докато стояхме в хангара, защото всеки път, когато някое от тези реактивни чудовища прелиташе над главите ни, нашата „Жена-Дракон“ изведнъж изглеждаше толкова състарена, а това вече никой от нас не можеше да понесе. Стана дори така, че веднъж срещнахме на улицата едно от техните наперени пилотчета и така го скастрихме, че въпреки синята парадна униформа той се сви като начинаещо кадетче.
Мисля си, че ако я нямахме атракцията на шоуто „Върн Тайс — Елейн Худ“, ние вече щяхме да сме усетили нормалната пилотска преумора, но те двамата ни показваха такава „въздушна акробатика“, каквато едва ли някой е виждал в живота си. Всички с изключение на Върн бяха наясно, че това е любов, но той — дори и да го е знаел — продължаваше да се държи резервирано и предпазливо с Елейн, сякаш тя му мислеше нещо лошо. На него му доставяше удоволствие самата схватка, ученическата тръпка в цялата история, но щом положението започваше да става по-сериозно, той подвиваше опашка и хукваше в обратна посока.
Всъщност моята съпруга определи положението най-точно. Върн отново беше събрал старата дружина и сега се страхуваше, че един евентуален брак с Елейн би бил за него нещо като абсурден скок със спасителен парашут, и то малко преди успешно кацане след редовен полет. Тя щеше да го замъкне в Холивуд или пък обратно в Бродуей без дори да му даде време за прощална целувка с неговата истинска и най-вярна красавица в хангара, а това вече той нямаше да понесе.
Беше средата на есента, когато събитията достигнаха връхната си точка. Елейн и Върн накрая теглиха окончателно чертата и доколкото разбрах — от един случайно подслушай телефонен разговор, — тя се връщаше в Холивуд, за да снима някакъв филм, а Върн си оставаше непоклатимо с нас. Аз пуснах новината в оборот, защото ние всички симпатизирахме на Елейн и не ни беше приятно да гледаме как Върн безпътно обикаля заведенията, след като вместо това можеше просто да се ожени.
Той твърдеше, че Елейн само си е търсела да лапне някой балама, но знаех, че дрънка глупости, макар и да не искаше да си го признае. Та значи така стояха нещата в онази вечер, на празненството по случай нашата годишнина. Цялата ескадрила се беше събрала да поздрави Върн. Не ни пукаше дори че между тях има досадници от „Елисън Фийлд“ — всички бяхме там, за да вдигнем наздравица за нашата безпределно вярна любима, „Жената-дракон“, която беше най-, ама без преувеличение, най-красивата на този свят.
Ей, а празненството беше направо супер! Уолдоу Кейси и братята Стефано бяха домъкнали със себе си шестима пилоти от нашата гвардия, които обаче вече се кланяха на новите машини — вярно, че както всеки новодошъл при нас, в началото и те се чувствуваха бая неловко в старите си униформи. Въпреки това никога не съм виждал някой да се весели с толкова кеф и непринуденост като тях.
Ех, ама само като се сетя какво беше! Към осем часа веселбата ни бе във вихъра си — „летяхме“ в хангара, сразявахме враговете и печелехме битки за себе си, хващахме се за всяка дреболия като за нещо изключително сериозно.
В един момент въздухът над главите ни се процепи от адския трясък на някакъв реактивен. За секунди всички замлъкнаха.
Трябва да е било около половин час по-късно, когато телефонът иззвъня, Дребосъка го вдигна, а после неуверено се насочи към Върн, който разговаряше с мене, и му каза:
— Върн, тебе търсят.
В случая никой, ама абсолютно никой друг освен членовете на екипажа ни не знаеше този телефон, а пък и всички те бяха на празненството. Значи оставаше да е Елейн. Забелязах как Върн присви устни и само поклати глава веднъж в знак на отрицание:
— Кажи й, че ме няма, Дребосък.
Тогава обаче и Дребосъка поклати глава в израз на несъгласие:
— А, не, този път не аз, приятелче! Каза, че иска да говори лично с тебе, защото било нещо важно. Пък и доста ме смути, в интерес на истината.
Върн се намръщи:
— Защо?
— Слушай, братле — отговори Дребосъка. — Тази жена откога е започнала да си служи с войнишки жаргон? Най-добре иди ти да се разбереш с нея.
Върн отново се смръщи, сви рамене примирително, взе слушалката, а после си пое дълбоко въздух и каза:
— Слушам те, пиленце.
Цялата ситуация стана доста смешна, защото телефонът беше свързан с високоговорителите, както си беше по време на презокеанските ни полети, а така всеки в самолета можеше спокойно да чуе разговора.