Там долу, сред всички тия зяпачи, имаше и някои, които не бяха толкова млади. От пилотската си кабина аз забелязах как именно те набързо избърсаха внезапно насълзените си очи и веднага разбрах, че обичаха нашата красавица не по-малко от нас самите.
Върн отиде до телефона и каза на Папи да повдигне малко опашната част, после те успяха някак си да завъртят в полукръг нашето момиче, при което среднощният мрак изведнъж се превърна в утринен блясък, а четирите огромни двигателя поеха ролята на мощни генератори на светлина, необходима за спасяването на човешки живот.
Спасителните групи стигнаха до мястото с помощта на електрическите триони, прорязвайки пътя си до висящото на дървото момче, като в същото време повдигателни уреди, подпрени в редица край брега, привързваха назад останалите храсти. Но това така и не се оказа достатъчно.
Трябваше да се използува и хеликоптерът, за да го измъкнат. Върн упъти пилота как точно да стигне до дървото, после Чарли Крос и Ед заедно с един лекар, който беше в хеликоптера, спуснаха носилка, измъкнаха хлапака и всичко свърши така… така внезапно… както всъщност започна. Или по-точно — основното беше свършено. Върнахме нашата Дама обратно в покоите й, но тя съвсем не беше същата. Беше изплескана с кал и мръсотия от мочурището чак до корема, но ние всички я целунахме нежно — дори и онези наперени пикльовци от Военната авиация, както и двамата по-възрастни мъже, които го направиха с истинска мъка, защото никак не им се искаше да я напускат, — а после отидохме в хангара, за да счупим чашите по стар обичай в огнището. Войната беше приключила.
Та именно тогава всъщност ни е открил онзи фотограф от „Лайф“. Представа си нямам откъде се е взел там, но беше нащракал сума ти снимки. А кой друг освен ние на тези снимки — две поколения мъже, които пият за старото момиче в хангара зад тях. Ей, ама голяма история стана от новината за нашето тайно общество — обществото на любовниците на В-17, които невинно се бяха веселили, както в доброто старо време.
Пък и друго — вече трябваше да разкрием тайната пред своите женички, но изобщо не си мислете, че сме направили дружество по шев и кройка там, защото това си е чисто мъжки клуб, в който човек винаги може да се отърве от жените само като им подхвърли, че ще има лекция по сексуални въпроси. Всъщност момичетата не се държаха никак зле. Те дори го приеха доста нормално. Ако понякога ставаха свадливи, ние просто посочвахме многозначително с пръст към нашата красива кукличка, осветена от цветни прожектори в дъното на хангара. Никой нямаше право да проявява неуважение към „Жената-дракон“, още по-малко пък в собствения й дом.
О, ама как забравих да ви кажа! Онези от новите подразделения на Военната авиация, дето се бяха настанили в „Елисън“, организираха благодарствено празненство в наша чест, а после измъкнаха нашата Дама от калта и я сложиха в хангар, чиято вътрешност, бога ми, е украсена с най-красивите „реликви“ от войната, които някога сте виждали.
Върн ли? Голям майтап! Той и Елейн се ожениха и точно на сватбата им стана голямо шоу. Те направиха сватбената церемония в хангара, а аз им бях кум. Но когато Елейн се появи от дъното на коридора, вървейки между кордона от хора край „Жената-дракон“, Върн само дето не падна от изненада, защото вместо сватбена рокля тя носеше униформата си от войната през 44а — костюм в розово и зелено на медицинска сестра от армията, а на всичкото отгоре имаше и по-висок чин от Върн.
Първото нещо, което Върн направи след приключването на церемонията, беше да измоли от Папи да го повиши в чин, за да има право да се разпорежда с булката си. После се обърна и заговорнически намигна на „Жената-дракон“.
А пък да пукна, ако и тя не му намигна!