Тя измъкна спокойно от фурничката една чиния и я сложи пред него. Напреки лежаха и изпущаха пара две кафеникави херинги.
— Някой ден — каза Ленокс, отделяйки едно дълго бяло филе от костта, — ще трябва да попроменим менюто.
— Повече от това не мога! — отвърна жената. Нейното умишлено спокойствие не можеше да възпре избухването му и тя просто не виждаше начин да помогне. А това, че той го усещаше, още повече влошаваше ВСИЧКО:
— Убеден съм, че можеш! — избухна злобно той.
В хола, където момичето палеше камината, издрънка кофата с въглищата. Ленокс разкъсваше бавно своите херинги, без да хапне залък. Двете момчета седяха на дивана, вперили очи в него — не смееха да гъкнат. На една страна в чинията той поставяше костите, на друга — месото. Когато котката се потърка в крака му, Ленокс й подхвърли късчета месо върху линолеума, но щом реши, че е яла достатъчно, я ритна с такава сила, че тя прасна главата си в бюфета. После скочи на един стол и започна да се облизва, като го наблюдаваше със зелените си, изумени очи.
Ленкос даде на едно от момчетата шест пенса и го изпрати да купи „Футбол гардиън“.
— И не се мотай! — извика той подире му. После отблъсна чинията си и кимна към раздробените херинги:
— Не ми харесват. Я изпрати някого за малко сладки. И запари пресен чай — и като помисли, добави: — този е престоял.
Беше прекалил. Защо превръщаше съботния следобед в ад? Гневът напираше бясно в слепоочията на жената. Превъзмогвайки разтуптяното си сърце, тя извика:
— Ако ти се ядат сладки, ще си ги купиш сам! И сам ще си направиш чай!
— Когато човек се трепе цяла седмица, има нужда от чаша хубав чай — отговори Ленокс, впивайки поглед в нея. Сетне кимна към момчето: — Изпрати го за сладки.
Момчето мигом скочи, но майката се извърна към него:
— Няма да ходиш! Седни! Върви ти! — продължи рязко тя, обърната към мъжа си. — Чаят, който вече направих, е достатъчно хубав за всекиго. Чай като чай, а ти избухваш за нищо. Предполагам, че сте загубили мача, иначе не мога да си обясня киселата ти физиономия.
Поразен от толкова добре обоснованата й тирада, той се надигна, за да я усмири с крясъка си:
— Ти какво? С кого мислиш, че се заяждаш?
Лицето й стана тъмнорозово и тя отвърна:
— Вече чу. Малко истина за живота ни в къщи няма да ти навреди.
Ленокс грабна чинията с рибата и просто напук я хвърли на пода.
— Ето ти! — изкрещя той. — Само това заслужава и проклетият ти чай!
— Ти си луд! — изплака жената. — Умопомрачен…
Ленокс я заудря по главата — веднъж, два пъти, три пъти. Събори я на пода. Момченцето зарида, момичето се втурна от хола…
В съседната къща Фред и младата му жена дочуха през тънките стени някаква олелия. Доловиха приглушени гласове и шум от столове, но не можеха да допуснат, че става нещо нередно, докато виковете не станаха пронизителни.
— Да не повярваш — каза Ръби, плъзгайки се от коленете на Фред и оправяйки полата си, — само защото нотингамци отново загубиха! Радвам се, че не си такъв.
Ръби беше на деветнадесет години — дебеличка, тя приличаше по-скоро на заоблена круша, отколкото на бухнала питка. Бяха женени само от месец, но беше вече бременна. Фред я придърпа отново за китката:
— Не съм толкова извеян, че да кипвам от подобна дреболия.
Ръби се освободи от ръцете му:
— Добре че не си, иначе щеше да си патиш от мене.
Фред седеше край камината, усмихнат смутено като чишайърския котарак1. Ръби приготвяше вечеря за двама в кухничката. Шумът в съседната къща затихваше. Жената на Ленокс тръшкаше вратите, излизаше и влизаше — сетне прибра децата и напусна завинаги неговата къща.
1
Чишайърският котарак — В Чишайър се продавало сирене във форма на котешка глава — винаги усмихната. Въведено като герой на Луис Карол в прочутата му книга „Алиса в страната на чудесата“. Б.пр.