Облакътен на дългата дъска, върху която тя гладеше, той жадно разглеждаше сложените наоколо му женски неща: памучни фусти, кърпи за глава, якички, навървени гащи — широки в бедрата и тесни долу.
Момчето пипаше с ръка кринолина или някоя тока и запитваше:
— За какво служи това?
— Никога ли не си виждал нищо? — отговаряше със смях Фелисите. — Като че твоята господарка госпожа Оме не носи такива работи.
— О, да! Госпожа Оме!
И добавяше замислен:
— Тя такава дама ли е, като госпожата…
Но Фелисите се дразнеше, че той постоянно се върти наоколо й. Тя беше шест години по-голяма от него и Теодор, слугата на г. Гийомен, почваше да я обикаля.
— Остави ме на мира — думаше тя, като отместваше гърненцето с колата. — Я по-добре върви да чукаш бадеми; ти постоянно се въртиш около жени; за тия работи, лошо хлапе, почакай най-напред да покарат косми по брадичката ти.
— Хайде не се ядосвайте, отивам да изчистя вместо вас нейните обувки.
И веднага вземаше от пезула под прозореца обувките на Ема, целите в кал — калта от срещите, — която се сипеше на прах, щом почнеше да ги четка, и която той гледаше как се носи полека нагоре, осветена от слънчев лъч.
— Как се страхуваш да не ги повредиш! — думаше готвачката, която много не се грижеше, когато тя ги чистеше, тъй като, щом платът поизсъхнеше, госпожата ги оставяше за нея.
Ема имаше цял куп обувки в скрина си и ги износваше постепенно, но Шарл не смееше да й направи и най-малката забележка.
Също тъй той плати триста франка за един дървен крак, който тя сметна, че е редно да подари на Иполит.
Дръвцето на крака беше с гъба, имаше пружинени принадлежности, цял сложен механизъм, покрит с чер панталон, и завършваше с лачена обувка. Но не смеейки да си служи с толкова хубав крак, Иполит помоли госпожа Бовари да му купи и друг, по-удобен. Разбира се, пак лекарят плати разноските за новата покупка.
Така полека-лека конярят почна пак работата си. Виждаха го както по-рано да тича из градчето и когато Шарл зачуеше отдалеч сухото чукане на дръвцето по паважа, бързо кривваше в друга посока.
Сега на г. Льорьо, търговеца, бе възложена поръчката; така той често имаше случай да се среща с Ема. Той приказваше с нея за новопристигналите от Париж стоки, за хиляди любопитни женски неща, показваше се много любезен и никога не искаше пари. Ема се поддаваше на тая възможност да задоволява всичките си прищевки. Така тя поиска да й купи, за да го подари на Родолф, много хубав камшик от един магазин за чадъри в Руан. Седмица по-късно г. Льорьо й го сложи на масата.
На следния ден той се яви при нея с фактура за двеста и седемдесет франка, без да се броят сантимите. Ема се смути много: всички чекмеджета на писалищната маса бяха празни; дължаха на Лестибудоа за петнадесет дни, на слугинята за две тримесечия, още куп други неща, а Бовари с нетърпение очакваше пратката от г. Дерозрей, който имаше навик да му плаща всяка година към Петровден.
На първо време тя успяваше да връща Льорьо; най-сетне той изгуби търпение: и него го гонели кредиторите, нямал капитали и ако не получел нещо, щял да бъде принуден да си вземе обратно всички стоки, които й бил доставил.
— Че вземете си ги! — каза Ема.
— О, те са дребна работа! — отвърна той. Съжалявам само за камшика. Ей богу, ще го поискам от господина.
— Не! Не! — каза тя.
„Аха, хванах те!“ — помисли Льорьо.
И сигурен в откритието си, той излезе, повтаряйки си тихичко и с обикновеното си леко подсвиркване:
„Добре! Ще видим! Ще видим!“
Тъкмо когато тя размисляше как да се оправи, слугинята влезе и сложи на камината пакетче в синя хартия. — „Изпратено от г. Дерозрей“. Ема се хвърли към него, отвори го. Там имаше петнадесет наполеона. То беше сметката. Тя чу Шарл по стълбите; хвърли златото в дъното на своето чекмедже и взе ключа. След три дена Льорьо пак пристигна.
— Ида да ви предложа уреждане на сметката — каза той; — ако вместо уговорената сума бихте желали да вземете…
— Ето сумата! — каза тя, като сложи в ръката му четиринадесет наполеона.
Търговецът се слиса. И за да скрие объркването си, той се разсипа в извинения и предложения за услуги, които Ема отказа, а сетне тя остана няколко минути, пипайки в джоба на престилката си двете монети от по пет франка, които той беше й върнал. Тя си обеща, че ще пести, за да върне парите по-късно…
„Ех — помисли тя. — Той няма и да се сети.“
Освен камшика с дръжка от позлатено сребро Родолф беше получил печат с девиз „Amor nel cor“29, после ешарп, да му служи за шалче, и най-сетне табакера, досущ еднаква с табакерата на виконта, която преди време Шарл беше намерил на пътя, а Ема бе запазила. Но тия подаръци го унижаваха. Някои от тях той отказа; тя настоя и Родолф накрай се подчини, като я намираше тиранична и много заробваща.
После хрумваха й особени мисли.
— Щом удари полунощ — казваше тя, — да помислиш за мене!
А ако той признаеше, че не е помислил, имаше изобилни укори, които винаги завършваха с вечните думи:
— Обичаш ли ме?
— Разбира се, че те обичам! — отговаряше той.
— Много ли?
— То се знае!
— И не си обичал други, нали?
Мислиш ли, че си ме взела девственик? — възкликваше той със смях.
Ема се разплакваше, а той се мъчеше да я утеши, като смекчаваше нейните възмущения с шеги.
— О, това е, защото те обичам! — продължаваше тя. — Обичам те така, че не мога без тебе, знаеш ли! Понякога така искам да те видя, че всички любовни ярости ме разкъсват. Питам се: „Де ли е той? Може би приказва с други жени? Те му се усмихват, той се приближава…“ О, не, нали никоя не ти се харесва? Има по-хубави, но аз по-добре знам да любя! Аз съм твоя слугиня, твоя любовница! Ти си мой крал, мой кумир! Ти си добър! Ти си хубав! Ти си умен! Ти си силен!
Толкова пъти той бе чувал тия думи, че в тях нямаше вече нищо особено за него. Ема беше като всички любовници; и чарът на новотата, свличайки се полека-лека като дреха, оставаше да се види оголено вечното еднообразие на страстта, която има винаги същите форми и същия език. Тоя толкова практичен човек не съзираше различието на чувствата под еднаквостта на думите. Понеже порочни или продажни устни му бяха шепнали подобни фрази, той слабо вярваше в чистосърдечието на нейните; трябва, мислеше той, да се премахнат преувеличените изрази, които прикриват посредствена обич; сякаш пълнотата на душата не се излива понякога в най-празни метафори, тъй като никой никога не може да отмери точно своите потребности, нито своите схващания, нито мъките си и човешкото слово е като пукнат казан, който удряме и от който излизат мелодии за мечешко хоро, когато искаме да трогнем звездите.
Ала с онова превъзходство на преценката, свойствено на човек, който при всякакви връзки винаги гледа да бъде на заден план, Родолф видя, че в тая любов може да намери други наслади. Той сметна, че всякакъв свян е неудобен. Отнесе се безцеремонно. Направи от нея нещо податливо и развратено. То беше някаква идиотска привързаност, изпълнена с възхищение от него, със сладострастие за нея, някакво блаженство, което я затъпяваше; и душата й все повече потъваше в това опиянение и се давеше в него, сгърчена като херцог дьо Кларанс в своята бъчва от гръцко вино.
Само под въздействието на любовните си навици госпожа Бовари измени държанието си. Погледът й стана по-смел, думите — по-свободни; тя има дори неприличието да се разхожда с г. Родолф с цигара в уста, сякаш напук на хората; накрая и ония, които още се съмняваха, престанаха да се съмняват, когато един ден я видяха да слиза от „Лястовицата“, стегната с жилетка като мъж; и госпожа Бовари — старата, която след страшна свада с мъжа си бе дошла пак да се подслони при сина, беше скандализирана не по-малко от жителите на Йонвил. Много други неща не й се харесваха: първо, Шарл съвсем не бе я послушал да забрани романите, после — атмосферата на къщата не й се нравеше; тя си позволи да прави забележка и се скараха, особено един път по повод на Фелисите.