Тя поръча да повикат Льорьо и му каза:
— Ще ми трябва манто, голямо манто с широка яка, подплатено.
— Ще пътувате ли? — попита той.
— Не, но… Няма значение, разчитам на вас, нали? И по-скоро!
Той се поклони.
— Ще ми трябва още — поде тя — куфар… не много голям… удобен.
— Да, да, разбирам: около деветдесет и два на петдесет сантиметра, както ги правят сега.
— И пътна торба за спане.
„Без друго — помисли Льорьо — тук има някоя шумна история.“
— И ето — каза госпожа Бовари, като измъкна от колана си часовника, — вземете го, ще прихванете колкото струва.
Но търговецът викна, че това не бива; те се познават; нима той се съмнява в нея? Каква детинщина! Тя настояваше той да вземе поне верижката и когато Льорьо я беше пъхнал в джоба си и вече излизаше, тя отново го извика:
— Ще оставите всички неща у вас. Колкото за мантото — тя като че размисляше, — всъщност и него не го донасяйте; ще ми дадете само адреса на шивача и ще му кажете да го държи на мое разположение.
Трябваше да избягат идния месец. Тя щеше да замине от Йонвил, като че отива за покупки в Руан. Родолф щеше да запази места, да вземе паспорти и дори да пише в Париж, за да имат на разположение цялата пощенска кола до Марсилия, дето ще купят каляска, и оттам без спиране ще поемат пътя за Генуа. Тя щеше да се погрижи да изпрати на Льорьо багажа си, а той да го натовари направо на „Лястовицата“ и никой нямаше да се усъмни; и след всичко това ни веднъж не стана дума за детето й. Родолф избягваше да споменава за него, тя може би не се сещаше.
Той поиска да има още две седмици време, за да привърши някои разпореждания; сетне след осем дни поиска други петнадесет; след това каза, че е болен; после пътува някъде; месец август изтече и след всички тия закъснения решиха, че това ще стане неотменимо на четвърти септември, понеделник.
Най-сетне събота, денят преди навечерието, настъпи.
Родолф дойде вечерта по-рано от обикновено.
— Готово ли е всичко? — попита го тя.
— Да.
Тогава те обиколиха една леха и отидоха да седнат на терасата върху издадената част на стената.
— Ти си тъжен — каза Ема.
— Не, защо?
Ала все пак той я гледаше особено, някак нежно.
— Да не е, защото заминаваш? — поде тя. — Защото напускаш любимите си неща, досегашния живот? Ах, разбирам… Но аз, аз нямам нищо в тоя свят! Ти си за мене всичко. Така аз ще стана за тебе всичко, ще бъда твое семейство, родина; ще се грижа за тебе, ще те обичам.
— Колко прелестна си ти! — каза той, като я прегърна.
— Наистина ли? — каза тя с чувствен смях. — Обичаш ли ме? Закълни се.
— Дали те обичам! Дали те обичам! Та аз те обожавам, любов моя!
Съвсем кръгла и цялата алена, луната се показа над самата земя, вдън ливадите. Тя бързо възлизаше между клоните на тополите, които я скриваха тук-там като черна продупчена завеса. Сетне се появи ослепително бяла в празното небе, осветено от нея; и тогаз, забавяйки хода си, хвърли върху реката голямо петно, което беше като безброй звезди, и тоя сребърен блясък сякаш се гърчеше до дъното подобно безглава змия, покрита с искрящи люспи. Това приличаше на някой огромен полилей, отдето течаха по цялата му дължина капки разтопени диаманти. Топлата нощ се разстилаше наоколо им; покривала от мрак изпълваха листата. Полузатворила очи, Ема гълташе, въздишайки дълбоко, свежия вятър, който лъхаше. Потънали в обсебилите ги мечтания, не си говореха. Нежността на предишните дни се възвръщаше в сърцата им изобилна и мълчалива като реката, която течеше с такава нега, че донасяше дъх на серенга30 и мяташе в спомените им по-огромни и по-печални сенки, отколкото сенките на неподвижните върби, удължени върху тревата. Навремени някое нощно зверче, таралеж или невестулка, тръгнало на лов, размърдваше листата или се чуваше как някоя зряла праскова капваше сама от дървото.
— Ах, каква хубава нощ! — каза Родолф.
— Ще имаме още много такива нощи! — поде Ема.
И добави, говорейки сякаш на себе си:
— Да, хубаво ще е да се пътува… Но защо все пак сърцето ми е тъжно? Дали страхът пред неизвестното… въздействието на изоставените навици… или по-скоро… Не, това е прилив на щастие! Колко съм слаба, нали? Прости ми!
— Има още време! — възкликна той. — Размисли, може би ще се разкайваш за това.
— Никога! — каза буйно тя.
И продължи, като се приближи до него:
— Та какво нещастие може да ме сполети? Няма пустиня, нито бездна, нито океан, които не бих преминала с тебе. Колкото повече живеем заедно, толкова повече това ще бъде всеки ден като все по-тясна, по-пълна прегръдка! Няма да имаме никаква тревога, никакви грижи, никаква пречка! Ще бъдем сами, отдадени напълно един на друг, вечно… Приказвай ми, отговори ми.
Той отговори с равни прекъсвания:
— Да… Да!
Тя бе пъхнала ръка в косите му и повтаряше с глас на дете въпреки едрите сълзи, които течаха по бузите й:
— Родолф! Родолф!… Ах, Родолф, мили, миличък Родолф!
Удари полунощ.
— Полунощ! — рече тя. — Хайде, значи, утре! Още един ден!
Той стана да си върви; и като че това беше знакът за бягството им. Ема изведнъж стана весела:
— У тебе ли са паспортите?
— Да.
— Нищо ли не си забравил?
— Нищо.
— Уверен ли си?
— Разбира се.
— Нали в хотел „Прованс“ ще ме чакаш!… По обед?
Той кимна с глава.
— Значи, до утре! — каза Ема с една последна милувка.
И го гледа, докато той се отдалечаваше.
Той не се обърна. Тя отърча подире му и като се наведе над водата, между храсталаците по брега, извика:
— До утре!
Той беше вече оттатък реката и бързо крачеше из ливадите.
След няколко минути Родолф се спря; и когато я видя в бялата й рокля как се стопява постепенно в мрака като призрак, сърцето му заудря тъй силно, че той се опря на едно дърво, за да не падне.
— Какъв глупец съм! — каза той и се изруга ужасно. — Както и да е, хубава любовница беше!
И веднага красотата на Ема с всичките наслади на тая любов отново изникна пред него. Изпърво той се разнежи, после се възбунтува срещу нея.
— Защото най-сетне — възклицаваше той, като жестикулираше — не мога да се осъдя сам на изгнание, да се обременя с едно дете.
Той си повтаряше тия неща, за да стане още по-твърд.
— А от друга страна, неприятности, разходи… А, не, не, хиляди пъти не! Това би било прекалено глупаво!
XIII
Едва стигнал в къщи, Родолф веднага седна пред писалищната си маса под еленовата глава, закачена като трофей на стената. Но когато взе писалката между пръстите си, не знаеше какво да пише и като се подпря на двата си лакътя, почна да мисли, Ема му се струваше отдалечена в някакво отдавнашно минало, сякаш решението, което бе взел, беше сложило изведнъж някакво безпределно разстояние между тях.
За да си спомни осезателно нещо от нея, той извади от скрина до леглото си стара кутия от реймски бисквити, дето обикновено заключваше писмата си от жени, и оттам лъхна мирис на влажен прах и на увехнали рози. Най-напред видя една джобна кърпичка напръскана с бледи капки. Беше нейна кърпичка от един ден, когато бяха на разходка и от носа й бе текло кръв; той вече не си спомняше това. Имаше до нея една миниатюра, която се търкаляше из ъглите, подарена му от Ема; нейното облекло му се стори превзето, а погледът й — престорен, съвсем жалък; сетне, като гледаше тоя образ и призоваваше в спомена си модела, чертите на Ема постепенно се смесваха в паметта му, сякаш живото лице и изрисуваното, като се търкаха едно о друго, взаимно се заличаваха. Най-сетне прочете някои от нейните писма; те бяха пълни с обяснения за пътуването им, къси, технически и настойчиви като бележки по работа. Той пожела да види дългите, някогашните; за да ги извади от дъното на кутията, Родолф разбърка всички други; и без да мисли, почна да рови тоя куп от книжа и неща и намери размесени там — букети, една жартиера, една черна маска, карфици и коси, коси, тъмни, руси; някои дори, закачайки се о металическите части на кутията, се късаха, когато я отваряше.