Януари 1730 година...
1.
Жан[1] се събуди от непоносим шум и воня. Надигна се и се огледа замаяно. Вече не помнеше как е облегнала глава върху прозорчето на каретата и е заспала. Мина малко време, докато осъзнае къде се намира. Уморено приглади назад гъст кичур от кестенявата си коса, изплъзнал се изпод бялото боне, и се загледа навън с разширени от изненада очи.
Вече бяха влезли в парижките предградия. Каретата с мъка си пробиваше път сред навалицата от хора, каруци и файтони. Земята беше покрита с трудно поддаващ се на определение слой кал, който пръскаше от колелата чак до прозорчетата. Полуразрушени бедняшки къщурки и набързо сковани бараки се редяха от двете страни на тесните улички. Цареше ужасяваща бъркотия от пронизителни викове, плющене на камшици и шумни караници. Миришеше така силно на урина, изпражнения и гнили отпадъци, че в гърлото на Жан се надигна гадене.
Момичето облегна глава на стъклото и въпреки вонята изпита невероятно облекчение. Вече се намираха в Париж, манастирът бе останал далеч в провинцията! Все още не можеше да повярва, че ще се върне у дома. Нямаше представа какво я очаква там и това, естествено, я притесняваше, но се чувстваше безкрайно щастлива, че е напуснала манастирското училище в Поаси, където прекара цели три години.
Майка ѝ се раздвижи до нея и Жан се обърна да я погледне. Досега и тя беше седяла със затворени очи, но сега се събуди и с лека въздишка посегна към чантичката си. Вонята наистина беше нетърпима.
– Ето, вземи това – подаде тя на Жан кърпичка, напоена с парфюм.
От кърпичката струеше силна миризма, но и тя не се оказа недостатъчна да премахне вонята от улицата.
Жан помириса меката материя и скритом огледа майка си. Когато я изведоха пред манастира, където чакаше каретата, в първия миг не я позна. През последните години двете се бяха виждали само два-три пъти, когато момичето се прибираше вкъщи за празниците, и сега ѝ изглеждаше като чужда жена. За разлика от някога носеше руж и пудра, миришеше на парфюм и беше облечена в елегантна копринена рокля с дълбоко деколте с втъкнато в него букетче от изкуствени цветя.
Жан се погледна и недоволно подръпна полата на избелялата жълта рокля, която носеше под вехтата пътническа наметка. Отеснялата рокля я стягаше отвсякъде. На моменти имаше чувството, че шевовете всеки момент ще се пръснат, но това беше единствената ѝ цветна дреха – в манастира ученичките ходеха в бели роби и нямаха право да обличат други рокли.
Каретата прекоси оживено кръстовище и Жан отново се загледа навън. Между близките къщи гореше огън, на който се топлеха две полуголи деца и старица с мазни сиви коси. По улицата вървяха просяци и хора с бледи, белязани от шарка лица, в дрипави дрехи и дървени обувки. Имаше дори и боси. В един ъгъл се бе събрала голяма тълпа. Жени и мъже се блъскаха около каруца, от която добре охранен парижки търговец продаваше остатъци от храна. Помощниците му, въоръжени с шпаги, разблъскваха грубо напиращите бедняци, за да не ограбят каруцата. Гладните плащаха с последните си монети за парче развалена риба и твърд като камък хляб.
Мадам Поасон[2] нервно размаха кърпичката.
– Боже мой, как мразя да минавам през предградията!
Жан я погледна плахо. В този миг усети добре познатото драскане в дихателните си пътища и се разтърси от поредния пристъп суха кашлица – мъчеше я вече от седмици и причиняваше болезнено парене в гърдите. Пристъпът я изтощи и тя се отпусна върху меката седалка.
Майката сложи ръка на рамото ѝ.
– Радвам се, че те измъкнах от онези влажни стени – промълви нежно тя. – Вкъщи ще те храним добре и ще те лекуваме. Ще видиш, кашлицата ти много скоро ще престане.
Помилва бузките на Жан и огледа със задоволство все още детските, но многообещаващи черти на дъщеря си. Въпреки бледите, хлътнали бузи си личеше, че само след няколко години момичето ще стане изключително красива млада жена. Слава богу, имаше гъста коса с хубав цвят и съвсем здрави зъби. Беше доста мършава, но това щеше да се оправи.
Кочияшът на капрата плесна с камшика, за да направи път, но в този миг от съседната улица излезе файтон и се наложи да спрат.
Към вонята изведнъж се примеси нещо друго, хапещо, отвратително. Жан отново изпита гадене и се обърна измъчено към майка си:
1
На френски Jeanne (с ясно произнесено "н") е женско име за разлика от мъжкото име Жан - Jean(с носово "н"). - Бел.прев.