Жан се влюби в четенето. Обичаше миризмата на подвързаните в кожа книги, шумоленето на хартията, когато обръщаше страниците. Не можеше да се насити на чудото, че напечатаните букви разказват прекрасни истории. Въодушевена от този нов свят, който ѝ даряваше знания и мъдрост, събирани от много хора в течение на безчет години, тя поглъщаше всяка книга, която попадаше в ръцете ѝ.
Смееше се, плачеше и преживяваше съдбите на героите от романите и пиесите, участваше в живота на крале и князе, на камериерки, лакеи и селяни.
– Когато четеш, няма значение кой си и къде си. Получаваш достъп до светове, които в действителния живот виждаш само отдалеч или въобще не виждаш, нали, мосю Дьо Кребийон? – попита един ден тя и старият поет кимна замислено.
Вторник и четвъртък бяха любимите ѝ дни. Сутрин имаше уроци с Дьо Кребийон, а следобед отиваше при мосю Желиот, млад оперен певец, чиято звезда тъкмо изгряваше на парижкия оперен небосклон. Той ѝ преподаваше пеене и театрална игра. Въодушевлението и страстта, с които Жан играеше, често извикваше усмивка върху впечатляващо красивите, женствени черти на младия певец.
Истинският ѝ талант обаче беше гласът и Желиот откри потенциала, заложен в гърдите ѝ. За да не развали гласа ѝ, той ѝ забрани да пее друго освен гамата и простички детски песни. Жан остана много разочарована и загуби охота да учи пеене. През един от следващите часове му изпя люлчина песен без никакво желание и той се ядоса ужасно.
– Искам да чувстваш какво пееш! Само тогава си добра. Няма значение дали изпълняваш ария, или детска песен. Не е важно какво пееш, а как го правиш. Само тогава ще постигнеш съвършено изпълнение. – В гласа му имаше толкова сериозност и настойчивост, че Жан засрамено сведе глава.
Дните ѝ бяха изпълнени с четене и учене. Понякога обаче тя и Абел се срещаха след уроците и тръгваха да обикалят парижките улици. Отиваха на брега на Сена и наблюдаваха как перачките, коленичили върху дълги дъски, плакнат прането в тъмнозелената вода. Обичаха да гледат и водоносците, които пълнеха кофи, окачваха ги на кобилици и тръгваха по пътя си с приведени гърбове.
Париж беше вълнуващо място. Продавачки предлагаха стоката си с викове; лодки, натоварени с бъчви и сандъци, спираха по кейовете или потегляха. Веднъж даже видяха как извадиха от реката труп на удавник.
По улиците ходеха кърпачки – за едно-две дение кърпеха ризите и чорапите на минувачите. Улични търговци продаваха чай и захарна вода. Един ден Жан и Абел проследиха с огромен интерес разкошно погребално шествие на високопоставен аристократ, придружено от офицери, гвардейци и хористи в дълги бели роби, които крачеха бавно към мавзолея.
В града имаше безкрайно много интересни неща и Жан обичаше да се разхожда по шумните, винаги пълни с хора улици. Двамата с Абел бързо се научиха да вървят възможно най-близо до стените на къщите, за да не излеят върху главите им съдържанието на нощно гърне и да избегнат опасността да ги прегази някоя от бързите карети на аристократите.
Случваше се да стигнат чак до "Тюйлери". Откриха тесен проход между грижливо подрязаните дървета и храсти и се промъкваха оттам без опасност да ги открият швейцарските гвардейци, които не пропускаха в двореца простия народ. Скрити между храстите, двете деца наблюдаваха как изискани дами със слънчобрани и господа с шапки и шпаги се разхождаха по алеите, следвани от лакеи и камериерки.
Излизанията им винаги бяха кратки, защото майка им строго бе забранила да се мотаят из града. На връщане тичаха, колкото им държат краката, за да наваксат изгубеното време.
Жан обичаше да си играе с Франсоаз, най-малката сестра на готвачката. Срещаха се на тавана и Франсоаз ѝ помагаше да свали поне за малко непоносимия корсет, който Жан беше принудена да носи от няколко месеца. След завръщането от манастира майка ѝ, направо разгневена, задето досега не са я стягали, я заведе при най-добрия майстор на корсети. Дребният възрастен мъж с плешива глава и гърбица я изпълни с ужас. Никога нямаше да забрави как я стегнаха за първи път.
Заповядаха ѝ да се опре на облегалката на стола, защото резките движения, с които майсторът затягаше връзките, я теглеха назад. Твърдият корсет смачка ребрата ѝ и тя изпита чувството, че горната част на тялото ѝ ей сега ще се пръсне.
– Но така не мога да дишам! – изплака задавено тя.
Без да обръща внимание на възраженията ѝ, майсторът стегна още веднъж връзките и сръчно завърза краищата.