– О, разбира се, принцесо, знаете, че на вас не мога да откажа.
Галантността му причини болка на Жан. Да не би да ревнува? Защо? Нямаше причини за ревност. Тъмнокосата принцеса Дьо Роан без съмнение беше красавица, но не би могла да я конкурира. Страхът ѝ идваше от друго: след влизането си в Двора тя живееше в постоянни опасения, че не е достойна за Луи и че онова, което го свързва с тези жени, е по-силно от чувствата му към нея.
Да, Луи се бе противопоставил на Двора с обичайната си решителност и я направи своя официална метреса, но Жан не си въобразяваше, че битката е приключила. Сега беше неин ред да докаже годността си да живее в близост до краля, да се изравни с високопоставените си конкурентки. А това никак не беше просто. Тя беше съвсем наясно, че я наблюдават постоянно, от всички страни, и само чакат да се подхлъзне.
Слава богу, в новото ѝ обкръжение се намериха и няколко придворни, които я харесваха искрено и ѝ помагаха с каквото могат. Сред тях бяха херцог Дьо Лавалиер и херцог Дьо Ниверне, с които се познаваше от театралните вечери при мадам Дьо Винтимий. Луи беше достатъчно деликатен да се съобрази с положението ѝ и всеки следобед, когато съставяше списъка с гостите за вечеря в частните си покои, включваше хора с добро отношение към Жан. Въпреки това тя трудно изтърпяваше вечерите, защото през цялото време трепереше от страх да не сбърка някъде, а злобните придворни непрекъснато търсеха начини да я злепоставят.
Особено принцеса Роан не пропускаше случай да покаже на кралската метреса за каква я смятат.
– Значи произхождате от Париж, маркизо? – попита тя една вечер.
На масата присъстваха не повече от десет – петнайсет души – най-тесният кръг около краля. Сред тях бяха Ришельо и Д'Айен, граф Дьо Коани, херцогиня Дьо Бранка, принцеса Дьо Роан, принц Конти, графиня Дьо Шеврьоз и Морпа. Единствените близки хора на Жан бяха графиня Д'Естрад, херцог Дьо Лавалиер и херцог Дьо Ниверне.
– Да, Ваша Светлост – отговори тихо Жан.
– Хубав град – кимна принцесата. – И аз съм израснала там. В Отел[12] дьо Роан. Може би знаете къде се намира. – Тя набучи парченце пъстърва на вилицата си, поднесе го грациозно към устата си и отново се обърна към Жан със сладникава усмивка: – А как е името на вашето семейство, маркизо? Нещо необичайно, доколкото си спомням. Съжалявам, но веднага го забравих.
Невинното ѝ изражение изкушаваше Жан да ѝ повярва, ала името на семейството ѝ беше известно и намекът беше надвусмислен: на френски "поасон" означава чисто и просто "риба".
В салона се възцари мълчание.
Жан запази пълно самообладание. Ако принцесата си въобразяваше, че ще я разплаче, дълбоко се лъжеше.
– Името ми е Поасон, принцесо, като рибата в чинията ви – отговори тя със съвършена учтивост и достатъчно високо, за да я чуят всички присъстващи.
– О, да, как можах да забравя! – Принцесата я изгледа съжалително и размени многозначителен поглед с Морпа и принц Конти.
Графиня Д'Естрад остави приборите си.
– Аз пък смятам, че не бива да подценяваме естествеността и елегантността, с която рибата се движи в най-различни води - рече тя и хвърли войнствен поглед към принцеса Дьо Роан.
Отново настана мълчание, но този път го прекъснаха лакеите, които внесоха следващото блюдо. Кралят пренебрегна словесния сблъсък и спокойно разговаряше с граф Дьо Коани. И по-късно не каза нито дума за случилото се, както още от самото начало не говореше за произхода на Жан.
След няколко дни обаче ѝ подари красива златна рибка с перки от скъпоценни камъни. В първия момент Жан се обиди, защото сметна, че ѝ се подиграва, но после разбра смисъла на жеста му и много се зарадва. Сложи рибата на видно място в салона си и обясняваше на всеки посетител – най-вече на онези, които не искаха да знаят, че ѝ е подарък от краля. Реакцията на принцеса Дьо Роан, буквално неспособна да затвори смаяно зяпналата си уста, я възнагради за преживяното унижение. Оттогава никой повече не я попита за името на семейството ѝ.
Времето, прекарано насаме с краля, компенсираше оскърбленията, на които я подлагаше дворът. Страстта помежду им не угасваше. Когато бяха само двамата, Луи ставаше друг човек. Макар да запазваше част от своята непроницаема аура и кралска дистанция дори в интимността на връзката им, той говореше свободно и сърдечно за личните си неща, за онова, което никога не би споменал пред придворните, защото знаеше, че те ще го изтълкуват по сто различни начина.