— Парфюм в памет на Бой. Това е много по-различно от паметник…
— Създадеш ли уникален аромат, ще му издигнеш истински паметник. Паметник на вашата любов.
Мися се вслуша учудена в думите си. Как ѝ хрумна тази формулировка? Навярно ѝ я бе внушил ангел. Намери правилния израз, за да изтръгне Коко от летаргията.
— Сигурно си права. Но трябва наистина да е много специален аромат.
— Ще имаш най-добрия парфюм на света.
Мися засия. Запита се дали в античната митология има божество на красивите аромати, но не се сети. Е, все едно дали е имало такова божество, или не, щастието на Коко беше твърде важно за нея, за да го предоставят на земните сили. В мислите си Мися изпрати тържествена клетва към всички божества, които ѝ хрумнаха в момента.
— Първо ще ти уговоря среща с Франсоа Коти. Не се съмнявам, че след тази среща всичко ще се окаже много просто.
Четвърта глава
Дали един парфюм щеше да запълни все по-нарастващата празнина в нея, както газът запълва вакуума? Габриел си задаваше този въпрос почти ежедневно. Особено когато Мися идваше при нея, за да превърнат в реалност идеята за „Eau de Chanel“ възможно най-скоро — а Мися я посещаваше почти всеки следобед, било в ателието, било в дома ѝ, без да се плаши от дългия път.
Всъщност Габриел не беше сигурна дали спонтанното решение да осъществи идеята на Бой е правилно. Според нея нещата се развиваха много бързо. Въпреки това следваше заредената с енергия Мися като в транс. През тези дни живееше живот на марионетка. Съдбата дърпаше конците… а може би и Мися.
Габриел не изпитваше потребност да намери отговор на въпроса защо всяка сутрин става и отива на работа в ателието, а вечер си ляга. Функционираше като машина, без да открива смисъл в действията си. По същия начин четеше книгите по ботаника и химия, донесени от Мися, макар да не разбираше нито дума от съдържанието им. Прочете стари и нови статии за Франсоа Коти — Мися ги бе изнамерила незнайно откъде и даже ги беше подредила в папки. Правеше всичко, което се иска от нея. Автоматично. Със съзнание за дълг. Задоволяващо. Както някога малкото сираче се бе подчинявало на монахините в манастира „Обазин“.
Най-сетне застана пред портите на фабриката в парижкото предградие „Сюрен“, където работеше Франсоа Коти, и си зададе въпроса защо го прави — но пак не можа да каже какво в действителност я е тласнало да дойде тук. Вдигна поглед към релефа — магичен в млечната светлина на късното зимно утро — и си помисли, че в крайна сметка всичко, което прави, е свързано по някакъв начин с Бой. С нищо и с никого другиго. Дори със самата нея.
Скулптурата на стената я възхити. Две жени, коленичили с благоговение пред съд за дестилиране. Прекрасна, тайнствена, привличаща скулптура. „Дали изобразява богини, създали нов аромат? — запита се тя. — Или фигурите са земни същества, коленичили пред божествен парфюм?“ Това беше логото на фирмата, творба на Рене Лалик. Изображението бе отпечатано и върху хартията за писма, на която шефът с енергичен почерк бе потвърдил срещата им. „Вероятно е искал да изрази, че произвежданите зад тези стени парфюми са божествени“ — помисли си Габриел. Огледа повторно скулптурата за магичен знак — едно, две, три, четири, пет. Напразно.
Тропот я върна в действителността. Група млади жени минаха покрай нея, без да ѝ обърнат внимание. Бързаха. По това време повечето работнички идваха във фабриката. Габриел се бе осведомила и знаеше, че за Коти работят почти девет хиляди служители и работници: в лаборатории, работилници, стъкларска фабрика и няколко цеха за опаковане. Назначаваше и мъже, и жени. За около десет години бе създал център на ароматите, с времето беше присъединил и други фирми към своята и в момента индустриалният терен на брега на Сена носеше името „Perfume City“. Бой, естествено, имаше право: това наистина беше най-доброто място за производството на „Eau de Chanel“.
Габриел тръгна с потока работници. Следваше ги, без да се замисля. Беше облечена много по-елегантно, естествено, но като цяло типът ѝ съответстваше на работещите за Коти. Жените, които държаха да са в крак с модата, не се плашеха от новостите: носеха пола до прасеца, а косата бе късо подстригана. Други се бяха постарали да прикрият женските си закръглености със специални сутиени. Тъкмо такава беше модата, създавана от Габриел в ролята ѝ на Коко Шанел. След Голямата война тя бе допринесла за израстването на ново поколение от самоуверени, еманципирани жени, принадлежащи към всички слоеве на обществото. Хубаво беше да се увери в това. Гледката ускори ритъма на сърцето ѝ, гордостта ѝ се пробуди и тъгата в душата ѝ се разсея — поне за момента. Почувства се уверена и това я стопли повече от палтото ѝ с кожена подплата.