— Как се нарани? — попита го тя.
— Качих се на онова дърво, за да огледам територията наоколо. Клонът не издържа теглото ми и се счупи.
Той кимна към едно високо сайджанилово дърво. Най-ниският му клон, който бе поне на четиридесет фута разстояние от земята, наистина висеше само на кората си. Тя се изуми, че гхайрогът е оцелял след падане от такава височина. След миг започна да се чуди как е успял да се покатери по тънкото гладко стебло.
— Смятам да се заселя в този район и да се занимавам със земеделие — каза той. — Ти имаш ли ферма?
— В джунглата? Не. Аз само живея тук.
— С партньор?
— Не, сама. Отраснах в Нарабал, но имах нужда известно време да остана сама.
Стигнаха до торбата с калимботи, която бе захвърлила, когато видя падналия на земята гхайрог, и тя я метна на рамото си.
— Можеш да останеш при мен, докато се оправи кракът ти — каза тя. Но ако се движим така, ще стигнем до колибата ми чак довечера. Сигурен ли си, че можеш да вървиш?
— Аз вече вървя — отговори той.
— Кажи ми, когато искаш да си починеш.
— След малко. Още е рано.
Наистина, измина почти половин час в мъчително куцукане напред, преди гхайрогът да поиска да спрат, но дори и тогава той остана прав, опрян на едно дърво. Обясни и, че е глупаво още веднъж да повтарят трудната операция по изправянето му. Изглеждаше напълно спокоен и невъзмутим, макар че бе невъзможно да се разбере какво изразяват неподвижното му лице и немигащите очи — единственият видим белег на някакви емоции може би беше раздвоеният му език, който не преставаше да се показва и скрива, но Тесме не знаеше как да тълкува това. След няколко минути тръгнаха отново. Бавното придвижване, както и тежестта му, увиснала на рамото и, бяха почти непосилни за нея и скоро собствените и мускули започнаха да получават спазми и да я болят. Не говориха много. Гхайрогът изглежда влагаше всичките си сили, за да овладее доколкото е възможно осакатеното си тяло, а тя мислеше за пътя напред, стремеше се да минат колкото се може по-напряко и да избягват всякакви потоци, храсталаци и други възможни препятствия, които той не би могъл да преодолее. Преполовиха пътя до колибата и, но тогава започна да вали топъл дъжд, след което ги обви гореща, лепкава мъгла, която не се вдигна докато не стигнаха. Когато най-накрая видяха малката колиба, Тесме беше почти напълно изтощена от умора.
— Не е кой знае какво — каза тя, — но не ми трябва повече. Сама я построих. — Тя му помогна да легне на леглото и, застлано с пух от заня. Той се отпусна върху него с някакъв странен съскащ звук, който сигурно изразяваше облекчение.
— Искаш ли нещо за ядене? — попита го тя.
— Не сега.
— А нещо за пиене? Не? Предполагам искаш само да си починеш. Ще изляза навън, за да можеш да поспиш спокойно.
— Сега не е сезонът ми за сън — отвърна Висмаан.
— Не разбрах.
— Ние спим само през част от годината. Обикновено през зимата.
— И през цялото останало време сте будни?
— Да. За тази година повече няма да спя. Зная, че при хората не е така.
— Доста по-различно е — каза му тя. — Все едно, ще те оставя да почиваш сам. Сигурно си много уморен.
— Не искам да те гоня от дома ти.
— Няма нищо — отговори Тесме и излезе. Пак заваля — познатият, почти приятен дъжд, който валеше през няколко часа цялото денонощие. Тя се излегна върху един тъмен, мек мъх и остави топлите капчици да измият умората от болящите я крайници и от гърба и.
„Имам си гост — мислеше тя. — При това чуждоземец, ни повече, ни по-малко. Е, а защо не?“ Гхайрогът и се струваше непретенциозен — уравновесен, спокоен, невъзмутим — дори в нещастието си. Очевидно беше по-сериозно ранен, отколкото искаше да признае и дори този сравнително кратък преход през гората за него бе истинско изпитание. В това състояние нямаше никакъв начин да се добере до Нарабал. Тесме си помисли, че би могла да отиде до града и да доведе някой с флотер, за да го вземе, но мисълта не и допадна. Никой не знаеше къде точно живее тя и не и се щеше да води до колибата си когото и да било. А и с известно объркване си даде сметка, че не желае да се освободи от гхайрога, че иска да се грижи за него, докато не възстанови силите си. Съмняваше се, че някой в Нарабал би дал подслон на чуждоземец и това я караше да се чувства приятно извратена, отличаваща се по още едно нещо от хората в родния си град. През последните няколко години беше слушала какво ли не за чужденците, идващи да се заселят на Маджипур. Хората се страхуваха и не обичаха подобните на влечуги гхайроги, гигантските космати скандари и дребните хитри същества с многото пипала… Май бяха вруни? А и цялата останала чудата пасмина. Макар че тези същества все още не бяха познати в отдалечения Нарабал, враждебността към тях вече беше налице. „Лудата и ексцентрична Тесме — мислеше тя, — е точно от онези, които биха прибрали един гхайрог у дома си, за да налагат челото му с компреси, за да му дават лекарства и супа или каквото там се дава на гхайрог със счупен крак.“ Всъщност тя нямаше представа как точно трябва да се грижи за него, но не смяташе, че това би я спряло. Сети се, че през целия си живот не се бе грижила за никого, защото нито се бе налагало, нито бе имала такава възможност — тя беше най-малката в семейството и никой не и позволяваше да поеме каквато и да било отговорност. Не се беше омъжвала, не бе гледала деца и дори домашни животни, а през безбройните си и бурни любовни приключения нито веднъж не и бе хрумнало да посети някой от любовниците си, когато е болен. Помисли си, че сигурно затова толкова иска да задържи гхайрога в колибата си. Една от причините да напусне Нарабал и да отиде в джунглата беше желанието и да поведе нов живот, да скъса с грозните черти на предишната Тесме.