Било точно преди Коледа. Гоген напуснал къщата, но Ван Гог го последвал на малкия площад с разцъфнали олеандри, с отворен бръснач в ръката. Или поне така казал Гоген след петнайсет години. Той избягал, оставяйки Ван Гог там, взел стая в хотел, а когато на следващия ден се върнал в Жълтата къща, открил окървавени чаршафи, разхвърляни по пода. Ван Гог отрязал лявото си ухо, внимателно го увил в парче от вестник и го занесъл в публичния дом като подарък за проститутка на име Рашел.
Гоген заминал вечерта на Коледа. Той никога повече не видял приятеля си. Два дни по-късно чакал сред тълпите на Рю де ла Рокет, за да види гилотинирането на осъдения Прадо. Той твърди, че бил достатъчно близо до затворника, за да го чуе да пита:,Какво е това? “,Кошницата за главата ти“ — отвърнал палачът. По изключение, когато острието паднало и тълпата изревала с облекчение, мадам Гилотина била пропуснала целта. Лицето на Прадо било срязано, но не и врата му и двама опръскани в кръв полицаи трябвало да го преместят обратно. Един месец по-късно Гоген направил ваза, оцветена в кървавочервено, като автопортрет на собствената си отсечена глава с две отрязани уши. През пролетта заминал за Таити.
Бяхме пътували два часа в мълчание. Аз отстъпих, отхвърляйки калейдоскопа от образи, цветове, кръв.
— Виж, не е нужно да идваш в Германия. Ще останем само за една нощ. Можеш да се прибереш вкъщи, да видиш семейството си.
— Трябва да бъда с теб — отвърна уморено Да Силва.
— Има неща, по които можеш да работиш тук — казах ти, имам списък.
— Не.
— Както искаш. Но след това… може би ще трябва да отидем до Палермо.
— Madre di Dio.
И така, три дни по-късно се приземихме в Дюселдорф. Въпреки рязкото спадане на температурата, Ли изглеждаше доста развълнуван, че се намира извън Италия. Нямах представа при какви условия работи, но се зачудих дали настоятелността на Да Силва да ни придружава не е свързана с вероятността фалшификаторът да избяга. Не че Да Силва не стоеше предано, направо неотлъчно до мен. Дори и да имах някакъв шанс в нощния живот на Сидерно с насиненото си око, нямаше никаква възможност за нови посещения в бара под castello за краткото време, докато бяхме отново в Италия. Като начало двамата с Да Силва се настанихме. Новият ни дом беше недалеч от мястото, където Да Силва ме държеше затворена в бараката — преустроена фермерска къща, давана под наем през туристическия сезон на хора, които си въобразяваха, че душ в навеса на пресата за маслини и петкилометрово шофиране до хлебарницата представляват „истинската“ Италия. Никой жител на Калабрия не би почивал там срещу заплащане, но аз бях помолила Да Силва да намери уединено работно място, където да мога да действам по плановете си за доказване на произхода на картината далече от любопитния хотелски персонал.
Дребен мъж в дебело палто и плоска шапка пристигна в хотела, за да ни помогне да си пренесем багажа. Чак когато се наведе, за да ми помогне да вдигна куфара си в багажника на колата и го подуших, осъзнах, че това е Рибешкия дъх. След като се беше превърнал в химера по време на дните ми в бараката, беше странно да видя, че загадъчният ми похитител е съвсем обикновен, като всеки друг мъж на средна възраст, който убива времето си на чаша еспресо във всеки италиански град. Да Силва, изглежда, не намираше за необходимо да ни представи отново, а краткият им разговор по време на пътуването се проведе на същия непонятен диалект, който бях чула в нощта, когато пристигнахме на плажа. Рибешкия дъх разтовари няколко кашона с провизии от супермаркета, преди да си тръгне от фермерската къща, а когато седнахме на първата ни домашна вечеря (артишок с равиоли, предоставени ни любезно от синьор Рана[21], които Да Силва настоя лично да свари, отказвайки да повярва, че пастата може да се довери на чужденец), аз го попитах откъде е успял да изрови Рибешкия дъх, за да играе ролята на Цербер, пазителя на Хадес.
— Има ли значение?
— Любопитна съм.
— Не думай.
— Искам да кажа, този човек дали е един от твоите хора?
— Аз нямам „хора“. Аз съм инспектор в Guardia в Рим.
— Но тази работа в доковете? Нещата, които прекарваш?