— Значи не сте…?
— Не, чак до първата ни брачна нощ.
— Исусе. А… оттогава?
— Не обичаме… своеволията. Дори и сега разводът е невъзможен. Така че аз не се заигравам.
Замислих се над думите му. Означаваше ли това наистина, че той никога не е спал с друга?
— Искаш ли още едно питие?
— По-добре — не. С Ли ни чака работа.
Бях почти на вратата, когато той отново проговори.
— Клере. Той ми разказа за теб.
— Какво?
— Къде сте се срещнали. За нещата, по които си падаш.
— Това не е било много кавалерско от негова страна. И?
Ромеро да Силва всъщност се изчерви.
— Просто си мислех.
— Какво? Какво си мислиш?
Значи Да Сипва знаеше за нощните ми предпочитания. Дали това го възбуждаше? Или го отвращаваше?
Мълчанието се проточи като ромбоидите по грозния шератонски мокет.
— Нищо. Извинявай.
— Тогава лека нощ.
— Лека нощ, Джудит.
В коридора спрях за миг да се ослушам. Чух изскърцването на гуменото уплътнение на хладилника и звука от сипване на течност в чаша. Сякаш силата на звука беше усилена. Дотолкова, че и аз можех да чуя как ушите на Да Силва търсеха колебанието в дъха ми, когато се облегнах на стената.
11
— Доматен сос.
— Какво?
— Ли се нуждае от доматен сос. Можеш ли да направиш малко?
— Не може ли просто да купим готов?
— Трябват ни сицилиански домати.
Двамата с Да Силва пушехме на палубата на ферибота между Реджо Калабрия и Месина. Ние бяхме единствените пътници навън — малцината други пасажери днес, на празника Богоявление, бяха долу, много от тях повръщаха в хартиени пликове. Вълнението в проливите беше толкова силно, че първото заминаване беше отменено. Също така беше вледеняващо студено и валеше лапавица, но тук поне не се налагаше да вдишваме смрадта на повърнатото новогодишно zampone[22]. Да Силва беше в униформа, допълнена с бастун заради „ранения“ му крак. Не можех да разбера защо се прави на глупак да спазва приличие, но пък голяма част от логиката на неговата фасада все още ми беше непонятна.
— В Палермо можеш да купиш.
— Колко е далече?
— На около три часа, покрай брега. Ще изпратят някой да ни посрещне.
— Носиш ли си пистолета?
Той се обърна рязко срещу перилата, за да ме погледне, прикривайки очите си срещу режещия вятър.
— Винаги. Защо?
— Просто си мислех — нали знаеш, навлизаш във вражеска територия.
— Много смешно.
Само го дразнех. Всички книги, по които бях изучавала организираната престъпност в Италия, разделяха клановете на три основни групи: сицилианската Коза Ностра, неаполитанската Камора и калабрийската Ндрангета. В един или друг момент през последните трийсет години всеки от тях е бил във война с останалите. Бях прочела за убитите държавни служители, за масовите процеси, за разстрелите с Калашников. Но точно тези подробности продаваха книгите. Да Силва беше държавен служител и стоеше зад друг вид симбиоза. В крайна сметка изглеждаше, че държавата няма истински интерес да смаже мафията, защото мафията вече беше част от държавата; политиците толкова се плашеха от pentiti — мафиотските информатори — колкото и техните шефове. Ако разпориш корема на акула, тя ще се храни със собствените си вътрешности, но ще продължи да плува.
— А ти беше ли тук преди няколко години? Гръцкият случай?
Антимафиотските отряди са съставени от полицейски части от цяла Италия, включително няколко от Guardia di Finanza в Рим. Да Силва беше работил по операция, отнасяща се до фалшиви гръцки антикварни предмети, използвани при пране на пари. Случаят изобщо не бил разкрит, до голяма степен защото кафенето, където голяма част от екипа закусвал, една сутрин било взривено.
— Да, бях тук.
— Но не и в бара онази сутрин? Късметлия.
— Когато се случи, пушех навън.
— А аз си мислех, че тютюнопушенето е вредно за здравето.
Да Силва сграбчи парапета, докато кокалчетата му побеляха.
— Съжалявам. Не исках да прозвучи лекомислено. Те са били твои колеги, нали? Мъжете, които са били убити.
За секунда си помислих, че ще ме удари, но той се обърна и се забърза, доколкото можеше, към другата страна на люлеещата се палуба, където остана през последните двайсет минути от пътуването ни.
Предградията на Палермо изглеждаха още по-окаяни, отколкото предполагах, под потока кален дъжд, който ни придружаваше от Месина. Навсякъде, където не се виждаше магистрала, сякаш имаше криви, мизерни, многоетажни блокове или неосветени руини. Старият град би трябвало да бъде много красив, но трудно можеше да бъде описан. Защо грозотата на Италия изглеждаше толкова извратена? Не че Палермо беше много по-лош от, да речем, Бирмингам, но нямаше основания да прилича на Бирмингам. Може би този дисонанс идваше от контраста с изобилната, безгрижна красота на Италия, от чувството, че има толкова много красота, че тя може да бъде разграбена и унищожена.