— Бил ли си вътре?
— Често. Седма секция.
Седма беше частта от затвора, запазена за босовете.
— По полицейски задачи, значи?
— Понякога.
— Аз полицейска задача ли съм?
— Вече не. — В гласа му се долови известно съжаление.
— Би ли го направил наистина? На плажа? Преди да се появи нетърпеливият партньор на Ражнатович?
Сгушени срещу дъжда под размазаните цветни светлини, почувствах този разговор като нещо интимно, което и двамата имахме или се опитвахме да имаме от доста време, без изобщо да намираме думите.
— Не. Може би не. Нямах полза да те убивам.
— Благодаря. — Не че вече не го знаех.
— Съжалявам. Нямах предвид…
Той се обърна, за да ме погледне, лицата ни бяха мокри, няколкото сантиметра между устните ни внезапно мъчителни. Бих могла да се наведа напред, но — какво си мислех? Вече се бях уредила за вечерта. Тогава тълпа от деца изтичаха покрай нас, с дебели палта, облечени върху парцаливи черни костюми на вещици, и с накривени остри шапки. Да Силва каза добър вечер на търпеливия баща, сгушен под чадъра, и продължихме нататък.
След вечеря взех гореща вана и налях още две чаши червено вино. Отвъд двете затворени врати едва чувах как тече душът на Да Силва, представях си го гол, водата, стичаща се по бедрата му, мускусът на подмишниците му, докато ги сапунисва. Пъхнах десния си среден пръст между устните на вагината си, приближих го лъщящ до устата си. 11 часът. Откъм коридора дискретно се почука. Отворих и отново сложих пръст срещу устните си. Шшшт. Русият сервитьор, който беше докарал количката за чая, влезе, преметнал през ръката си бялото униформено сако. Изглеждаше леко нервен.
— Джудит? — обади се Да Силва през заключената врата към дневната. — Наред ли е всичко?
Трябваше да сме много тихи.
— Наред е. Няма нищо. Просто румсървис.
12
Утрото в Палермо беше във всичките цветове на барока — розово и златно, слонова кост и бледосиньо. Дори и червените графити на футболните привърженици, разтекли се по дворците около пазара, изглеждаха деликатно оцветени като зора на Карачи[25]. Пиаца „Сан Доменико“ беше вече оживена в седем часа сутринта. Бях скочила от греховното си легло в шест, за да потичам, и открих пазара по шума. Взех три килограма пресни домати, един буркан паста и една бутилка със завързана с канап запушалка, пълна с малки зърнести плодове в зехтин. Може би Салваторе знаеше някоя добра рецепта. Рибните сергии ми напомниха за Риалто във Венеция — скумрия и кофи с раци, купища странни, извити миди, каси с непознат дълбоководен улов, който не можех да назова. Взех две чаши капучино за вкъщи и две мазни козуначени кифли — бриош, от които капеше ванилов крем.
— Закуска!
Да Силва все още беше под одеялото. Той се протегна, за да провери часа на телефона си и изстена.
— Защо ме събуди?
— Защото ще бъде чудесен ден! Ето, взех това. Не ти трябва бюфетът долу. Навън е слънчево. Мога ли да вляза? — Дръпнах тежките драперии. Да Силва се пъхна под чаршафа като стреснат вампир.
— Какво ти става?
Мислех, че е по-добре да не му отговарям.
— Искаш ли да се разходим, преди да отида в банката? — Изтрих крем от брадичката си.
— Имам работа с документи.
— Не може ли да почака? Моля те! — Никога не съм си мислила, че ще моля за компанията на Да Силва, но далече от фермерската къща се чувствах лекомислено, сякаш бяхме избягали от училище.
— Е, добре. — За пръв път го видях да ми се усмихва истински, широк проблясък от квадратни бели зъби, който ме блъсна точно там, където и сервитьорът снощи.
— Само да си взема душ.
Да Силва почука на вратата на банята ми точно когато елегантно се борех да сваля спортния си сутиен.
— Съжалявам, трябва да изпратя един имейл, но лаптопът ми не се включва — ще трябва да сляза долу.
— Моят е ей там, изчакай секунда — наметнах халат, претърчах през спалнята си и вкарах паролата си.
— Сигурна ли си?
— Няма проблем. Повярвай ми, няма да намериш нищо. Давай, ще бъда при теб след минута.
Архивът на Сочиета Мутуале не се помещаваше в големите помещения на банката от испанската епоха, а в мазето на шестетажна сграда от седемдесетте, разположена през две улици. След ведра, ветровита разходка покрай Conca d’Oro Да Силва ме придружи до края на улицата, където ме чакаше доктор Ди Матео. Той ме регистрира и се спуснахме с асансьора три етажа надолу, преди да предадем документите си за самоличност на охранителя, който се пребори с колело с комбинации в бронирана стоманена врата, за да ни пропусне вътре. Картините може би стотина — бяха покрити с дебели памучни калъфи, подредени на стелажи по периоди, а след това по азбучен ред на художниците. Имаше и голяма секция „неизвестни“, в която предишната вечер бях инструктирала Ди Матео да остави нашия панел. Банката притежаваше доста впечатляващ диапазон от ренесансови произведения, както и картини от двайсети век. Търсех пет картини, които да рекламирам за продажба на сайта на Джентилески, за да убедя аукционната къща, че моята галерия все още е действаща — нищо прекалено екстравагантно, нещо от порядъка на 100 бона. Разглеждайки рафтовете, избрах една доста необичайна картина от Лина Брайънс — портрет на жена със закачлива червена шапка, две скици от Уилям Кентридж и една картина в сиво и бяло от Лучо Фонтана — композиция от дебели маслени ивици и нахвърляни точки, в името на доброто старо време. Фонтана беше първият художник, купен от Джентилески. Ди Матео отметна цените на един наплют от мухи списък и го попитах дали може да напише фактури за всяка от тях, въпреки че картините нямаше да излизат оттам. Трябваше само да изглежда, че ги притежавам. Но тогава едно малко платно ми хвана окото.