— Значи вие сте момичето, открило Гоген! — Ниският, маниерен глас принадлежеше на мъж на моята възраст, с гъста кестенява коса, която стигаше до яката на ризата му от „Търнбул и Асер”. Той беше висок и слаб, без вратовръзка, с тен на тенисист и с арктическосини очи, които пробягаха по мен с цялата топлина на гърмяща змия, която се запознава със заек.
— Елизабет Тиърлинк. Мисля, че сме се срещали — казах, подавайки му ръка. Той я пое и се наведе опитно за въздушна целувка по двете ми скули. Всъщност не се бяхме срещали, но Ийгълс така или иначе не го беше грижа. Аукционната къща го беше отмъкнала от Ню Йорк след няколко сезона на рекордни продажби от това, което винаги сме наричали „другото място“. Портрет във „Вот“ описваше неговата „уникална комбинация от първокласен шик и делова самоувереност“. Беше работил като модел за „Мистър Портър“, срещаше се с актриси, достатъчно известни, за да отразяват връзката им в „Хийт“[27], и имаше два милиона последователи в Инстаграм. Почти изпитах съжаление към Рупърт. Ийгълс очевидно беше пълен задник, но все пак бих го предпочела.
— Е, сега, след като и Чарли се присъедини към нас — каза Рупърт, като погледна многозначително часовника си, — може би ще започнем?
— Съжалявам, Рупс. — Тонът на Чарлс беше подчертано пренебрежителен. — Обяд у Изабел. Знаеш как е. — Той ме погледна съучастнически и завъртя очи, когато Рупърт се заклатушка към вратата, пляскайки с ръце.
— Чуйте всички! Може ли да се съберем? Това е Елизабет Тиърлинк от Джентилески. Много се надявам, т. е. всички се надяваме, че тя ни е донесла Гоген!
Отворих лаптопа си, докато служителите от отдела се събраха на група в кабинета на Рупърт, като забелязах, че Пандора не е сред тях. Изчаках, докато млъкнат, а след това още миг, засилвайки очакването им. Чарлс се подпираше на стената и четеше съобщение на телефона си.
— Готови ли сме? Благодаря. Така — аз съм независим галерист с помещение във Венеция. Миналата година прекарах известно време в архивните фондове на Банка ди Сочиета Мутуале в Палермо и една от творбите, на които обърнах внимание, беше тази. — Кликнах върху първото изображение от презентацията ми — обикновена снимка, направена от нас с Ли на картината на бял фон. Те се приведоха напред, дори и Чарлс. — Веднага забелязах…
Не описвах момента на вълнуващото откритие, радостната възбуда от разпознаването на потенциален шедьовър. Такива неща бяха за аматьори или за съобщенията на „Връзки с обществеността“. Ние бяхме професионалисти, разглеждащи сложните детайли на нашата стока, нищо повече. Ясна, делова, безстрастна — така трябваше да изглеждам.
Така че представих произхода, проучванията, удостоверяването на историята на произхода и собствеността. Очертах работата, извършена от Марианджела, като добавих, че е използвала същата техника за сваляне на лака, както при Arii Matamoe на Гоген в Музея на Гети в Ню Йорк. Те се засмяха учтиво на доматения сос и кимаха мъдро на дендрохронологичното потвърждение. Обясних анализите на пигмента, корелациите с технологията на Гоген. Говорех гладко, точно, уверено — всичко, което някога мечтаех да бъда на това място, пред такива хора — внимателни, почтителни. И докато гледах лицата им, видях във всеки от тях момента на прозрение, на улавяне на възможността, решаващия момент на превръщането на надеждата във вяра, на най-важното желание — на необходимостта на ценителя на изкуството да вярва. Последното изображение беше цитат от самия Гоген:
Моят творчески център се намира в мозъка, а не някъде другаде. Аз съм силен, защото никой не ме отклони от пътя, който сам си избрах, и оставам верен на онова, което е в мен.
В заключение погледнах Рупърт с най-хрисимия, смирен израз, на който бях способна, и добавих:
— Разбира се, истинското познание е у вас и това познание ще определи дали моите… предположения са правилни. Надявам се, заради всички нас, да се окажат точни. Благодаря ви.
Сведох скромно очи към обувките си, докато ми ръкопляскаха. За няколко магически секунди самата аз почти си повярвах. Струните на саундтрака зазвучаха по-силно, навън — над площад „Сейнт Джеймс“, изгря дъга. Ето ме — триумфираща, отмъстена. С тази разлика, че както с повечето неща в живота, всичко това е пълна измама.
Извиних се, за да отида до тоалетната, като не забравих да попитам къде е. Почти очаквах водна стена и полово неутрален японски клозет, но дамската тоалетна все още си беше със същите стари кабинки. Зад една врата чух някой да плаче. Заглушени, подсмърчащи ридания, затихващи и след това избухващи отново на кратки изблици. Сълзи от гняв. Трябва да беше Пандора. Бях прекарала достатъчно време в тези кабинки, потискайки яростта си, за да мога да разпозная как звучи жена, прецакана от Рупърт.