В съботните и неделните дни той излизаше на плаване с яхтата на Томи. Старата яхта се държеше много добре и всъщност изобщо не пропускаше вода. Томи искаше нов набор от платна за надбягвания, но господин Уейн твърдо му отказа. Може би догодина, ако пазарът се пооправи. Засега старите платна ще трябва да издържат.
Понякога нощем, когато децата вече спяха, двамата с Джанет излизаха да се поразходят с яхтата. Тогава заливът на Лонг Айлънд бе тих и хладен. Лодката им се плъзгаше покрай просветващите шамандури и се насочваше към бледата жълта луна.
— Знам, че имаш нещо наум — каза Джанет.
— Моля те, мила!
— Има ли нещо, което криеш от мен?
— Няма!
— Сигурен ли си? Напълно ли си сигурен?
— Напълно.
— Тогава ме прегърни. Хубаво…
И яхтата плаваше от само себе си известно време.
Желание и удовлетворение… Но есента дойде и яхтата трябваше да бъде зазимена. На борсата се възстанови известна стабилност, но пък Пеги се разболя от коклюш. Томи искаше да знае разликата между обикновените бомби, атомните, водородните, кобалтовите и всички останали видове бомби, за които се говореше в новините. Господин Уейн му обясни, колкото можеше по-добре. А пък прислужницата неочаквано напусна.
Тайните желания бяха хубаво нещо. Може би той наистина желаеше да убие някого или да живее на някой остров в южните морета. Но трябваше да се съобразява с отговорностите си. Имаше две деца, които растяха и изискваха своето, а и съпругата му бе по-добра, отколкото заслужаваше.
Може би около Коледа…
Но през зимата в стаята за гости избухна пожар поради повреда в елинсталацията. Пожарникарите загасиха огъня без много щети и никой не беше ранен. Но това изхвърли всяка мисъл за Томпкинс от главата му за известно време. Първо трябваше да се поправи стаята, защото господин Уейн много се гордееше с красивата си стара къща.
Бизнесът продължаваше да е неспокоен и несигурен заради международното положение. Тези руснаци, онези араби, гърци, китайци… Уейн прекарваше дълги дни в службата си, а понякога даже и вечери. Томи се разболя от заушка. Част от покрива трябваше да се подмени. А после стана време да се мисли за пускането на яхтата на вода през пролетта.
Бе минала година и той имаше твърде малко време да мисли за тайните си желания. Но може би догодина. А засега…
— Е? — попита Томпкинс. — Добре ли си?
— Да, доста — отговори господин Уейн. Той се надигна от стола и разтърка челото си.
— Искаш ли възстановяване? — попита Томпкинс.
— Не. Усещането бе достатъчно удовлетворително.
— Винаги е така — каза Томпкинс и смигна хитро на папагала си. — Е, какъв беше твоят?
— Един свят от близкото минало — отвърна господин Уейн.
— Повечето са такива. Откри ли тайното си желание? Убийство ли беше? Или остров в южните морета?
— Не ми се иска да споделям — отвърна учтиво, но твърдо господин Уейн.
— Повечето хора не желаят да споделят с мен — каза разочаровано Томпкинс. — Да пукна, ако знам защо.
— Защото… Мисля, че светът на тайните желания на човек е някак си свещен. Не се обиждай… Мислиш ли, че някога ще успееш да го направиш постоянен? Става дума за избрания от човека свят…
Възрастният мъж сви рамене.
— Опитвам се. Ако успея, сигурно ще чуеш. Всички ще разберат.
— Да, предполагам. — Господин Уейн развърза торбичката и извади съдържанието й върху масата. В нея имаше чифт армейски обувки, нож, две макари медна жица и три малки консерви телешко варено.
Очите на Томпкинс светнаха за момент.
— Доста удовлетворително — каза той. — Благодаря ти.
— Довиждане — отговори господин Уейн. — Аз ти благодаря.
Господин Уейн напусна магазина и забърза към края на стената от сиви камъни. Зад нея, докъдето поглед стигаше, лежаха равнини от кафяви, черни и сиви развалини. Тези полета се простираха във всички посоки до хоризонта и представляваха изкривените тела на градове, разцепени останки от дървета и бяла пепел, която някога е била човешка плът и кости.
— Е — рече си господин Уейн. — Поне си го върнахме.
Тази година в миналото му бе струвала всичко, което бе притежавал, плюс десет години от живота му. Сън ли бе? Дори и така си заслужаваше! Но сега трябваше да забрави за Джанет и децата. С това бе свършено, освен ако Томпкинс не усъвършенстваше процеса си. Сега трябваше да мисли за оживяването си.