На няколко пъти в началото на своето „пенсиониране“, докато работех унесен в кабинета си, хващах децата си да ме снимат. Спирах, усетил присъствието на някого в помещението, обръщах се и пред погледа ми се оцъкляха Линдзи и Алекс.
— Защо? Защо? — виках аз, а отговорите им бяха уклончиви и неясни.
— Работим по проект за семейството ни.
— Камерата ми е нова, просто я пробвам.
— Двамата с Алекс работим над албум със снимки. Все пак един ден ще умреш.
Изкрещявах в отговор:
— Просто спрете. Моля ви, просто спрете. — Те завъртаха очи нетърпеливи и ми казваха да се „охладя“, както правеше майка им.
— Остави ги на мира, за бога, не правят никому нищо лошо — скастряше ме тя.
В крайна сметка просто свикнах с всичко това. Знаех, разбира се, че трябва да съм по-строг. Трябваше да настоявам да спрат. Трябваше да им взема проклетите камери. Трябваше да съм по-гръмогласен и от трима им. В интерес на истината обаче само книгата беше от значение за мен.
Колкото повече се ядосвах, толкова повече работех. Заради всичката тази гневна енергия, книгата вървеше доста бързо. И тръгна още по-бързо, когато започнах втората част, онази, в която се съдържаха показанията на свидетели, придобити основно по телефона, проучвания, имейли, писма и, разбира се, личните ми преживявания.
„Прехвърлянето“ на Бете и Бъд. Барбекюто в Бете и Бъд. Непоявилият се основател на срещата в Сан Франциско. Отношението към мен на летището.
Дните ми бяха изпълнени от енергия и тъй като Меган обикновено беше много изморена от началническата си работа, поех ролята на единствен автор на книгата. Тя се превърна в редактор на непълен работен ден.
Принципно работех по ръкописа до 2:00 часа. После запаметявах всичко на една червена флашка. След като се уверях, че думите ми са запазени на нея, я изваждах и постоянно я носех в мен. Не я изпусках от поглед. Тази червена флашка беше простичко озаглавена: „Истината“. Съвсем скоро щях да отпечатам съдържанието й — началото на нещо, което в съзнанието си бях кръстил „Междумагазинни войни“.
Благодарение на постоянно растящия ръкопис започнах да ставам много по-спокоен от обикновено. Не се гневях на постоянното мрънкане от страна на семейството ми, че съм се „издънил“ и „не съм играл по правилата“. Не се разгневих, когато децата ми ме снимаха с камера. Не се разгневих и когато Меган тихомълком отвори вратата на банята и ме снима, докато се бършех, след като си бях взел душ.
Единственото, за което наистина ми пукаше, беше книгата.
44
Брискет[13] със сладко-кисел лучено-доматен сос. Картофено пюре от истински картофи. Смарагдовозелен грах, смесен с малки парченца прошуто.
Трябваше да е перфектната вечеря.
— Сега ме слушайте всички — започнах аз. — Ако искате да вечерям с вас, трябва да оставите всякакви записващи устройства настрана. Става ли?
— Да — отвърна Линдзи.
— Не те чух да се обаждаш, Алекс.
— Става — отвърна синът ми. Добре де, не звучеше особено доволен, но в крайна сметка се съгласи.
— Меган? А ти?
— Да не чакаш да се закълна тържествено? — отвърна леко ядосана тя.
— Да, госпожо.
— Да не си полудял?
Ухилих се насреща й и й отговорих:
— Възможно е.
— О, господи — изуми се съпругата ми, пое си дълбоко въздух, изпусна го и много тихичко каза: — Става. — Изчака малко, след което също толкова тихичко добави: — А ти наистина си луд.
Вечерята започна.
— Аз не искам вино — заявих. — Имам работа да върша.
Алекс помоли Линдзи да му подаде задушеното. Тя го поправи и му каза, че това не е задушено, а брискет. Меган им забрани да се карат.
Докато лапах първата лъжица от масленото картофено пюре, дъщеря ми ме попита:
— Как върви книгата?
— Питаш ме, сякаш ти пука — отвърнах аз. Защо ли от устата ми се сипеше отрова и сарказъм? Често се шегувах с децата (и Меган), но всички книги от типа „Как да отгледате вашето дете“ съветваха да не се използват гняв и сарказъм.
— Джейкъб — скастри ме съпругата ми. — Линдзи ти зададе много смислен въпрос.
Не можех да се спра.
— Значи смяташ, че е смислен. Аз не мисля така.
Алекс заби поглед в чинията си. Линдзи отпи голяма глътка от чашата си с вода.
— Книгата ми. Книгата ми. Книгата ми. — Заклатих глава. Какво ми ставаше?
— Може би прекарваш прекалено много време в работа по книгата ти, книгата ти, книгата ти — отвърна Алекс.
Изпепелих го с ококорени и гневни очи.