то не малки данъци, ама не! На нашия Умарх алчността му бе заслепила очите и в крайна сметка... Така че, аз
се радвах за това, че сега, когато всичко излезе на бял свят, имаше надежда, че той ще отмени заповедта си, можеше даже да обяви, че го клеветят, че е лъжа всичко това и измама... Защото иначе народът не е глупав, щеше си припомни, че веднъж по странен начин се подпали село Козлово било.
Огънят го бяха изгасили, за късмет на хората, рассатовските магове там наблизо практика на стихийниците-
първокурсници провеждали и с общи сили организирали дъжд като от ведро, но ако не били те...
А след това до мен достигна горчивата истина - нямаше да се откаже от плановете си само заради
разгласяването кралят! Защото нямаше да има никакво разгласяване - на нас всички просто щяха да ни
видят сметката!
Но в следващата секунда се убедих в друго - не, все пак щяхме да живеем. Едва ли дълго и едва ли добре, но щяхме да живеем.
Защото на магическия лист се появи следващият надпис и той гласеше следното:
„Аз, крал Умарх Трети, с милостта и величието си повелявам: Да се привлекат студентите от Университета за
магия за съставянето на карта на поселенията в Горлумския лес!” След това - подпис, дата...
Стана ми ясно окончателно какво заклинание беше използвал Горски. Явно на магическия лист се появяваше
съдържанието на всички документи, до които се бе докосвал кралския разсилен през последните дни.
И край, сега вече нямаше никакъв смисъл да се бяга и отдръпвайки се към закътаната между дърветата
скамейка, аз седнах, загърнах се по-добре в наметалото си и за пореден път благодарих на Камали за тази
невероятна дреха - в нея никога не ми беше студено. Неприятно, защото вятърът духаше в лицето ми, да, но не и студено. И в новите ботуши краката ми никога не мръзнеха, така че, аз дори много комфортно се
наместих на пейката в зимната, покрита със скреж и сняг градина и се приготвих да чакам.
И чакането ми не беше дълго - не мина и половин час, когато вратите се разтвориха и в двора на университета
връхлетя конен отряд кралски дознаватели. И виждайки неприязнения остър профил на този, който
възглавяваше отряда, аз със смазващия ужас, възникващ у всеки човек, който не желае да се топи до уши в
неприятности, разпознах лорд Даметис Енрое, тайният, независимо от това, че постът му за никого бе беше
тайна, съветник на краля. А току до него, разрошен, зачервен, с изражение на гадна, според мен, готовност
да служи, се кипреше в седлото Айван Горски и нещо говореше и говореше, и говореше... Дори се досещах
какво - мен за всичко обвиняваше.
Догадката ми само се потвърди, когато лорд Енрое, рязко обръщайки глава, погледна право към мен така, като че ли дърветата и клоните изобщо не пречеха на орловото му зрение. Всъщност... може и да не пречеха, все пак лорд Енрое беше маг, при това, силен маг, което потвърди и движението му, което с един замах
унищожи откровенията, напъващи да се проявят на магическия лист.
Тутакси и кралският пратеник рухна от коня си в снега. След него, явно, от солидарност, се тръшна и конят. А
дознавателите, като черни врани се пръснаха да ловят всички, които бяха видели поне нещо. Затова изобщо
не се учудих, когато една от фигурите в гарвановочерно наметало, раздуло се от надигналия се вятър, се
насочи към мен. По-скоро изпитах удивление, когато при приближаването на дознавателя забелязах, че
това е самият Енрое.
И ако в присъствието на който и да било друг дознавател, аз щях да остана да си седя, то лорд Енрое беше
друго нещо. Изправяйки се, приклекнах в реверанс. Не съм уверена, че бе правилен и грациозен, все пак аз
си оставах селско момиче, независимо от отличните оценки по етика и придворни маниери, но кръвта вода
не става и така нататък.
- Госпожа Милада Радович - раздаде се дълбокият, нисък и странно проникновен глас, - името ми е лорд
Даметис Енрое.
В този момент, у мен се пробуди надеждата, че разпитите ще се провеждат в университетските помещения, защото да се слуша подобен глас в кънтящите тъмници на затвора, сигурно си беше направо зловещо.
Изправяйки се, след представянето, аз станах свидетел на не много почтителния поклон на лорда и за
съжаление, имах нещастието да го разгледам отблизо. Лорд Енрое не беше млад, на вид - около четиридесет
- четиридесет и пет, мрежа от изсушени от вятъра бръчици покриваше по-голямата част от лицето му,
острият нос предизвикваше не по-приятно впечатлени от пробождащия поглед на дълбоко поставените,