— Кожи от лисица — поясни Сам. — Научих, че коренът на думата е bassara и на езика на берберските либийци означава женска лисица. Съвсем както Лаф ти я е описал — с дива красота, нали?
— „Ловете ни лисиците, лисичетата, които повреждат лозята, а лозята ни са цъфнали“60 — изрецитирах аз наизуст стиха от „Песен на песните“, който тутакси изникна в съзнанието ми.
Сам ме погледна стъписано, след което лицето му се озари от онази заслепяваща негова усмивка, която добре помнех от детството си и неизменно ме караше да се чувствам неизказано умна.
— Разбрала си значи посланието ми! — отбеляза той. — Сигурен бях, че ще се справиш, но не знаех ще имаш ли достатъчно време да го разчетеш толкова бързо.
— Разшифровах само онова, което беше важно за времето и мястото на срещата ни. — Мислите се гонеха в главата ми. — Нищо повече не съм успяла да разгадая.
— Ти сама го каза току-що. Точно в това е цялата ирония, че малката лисичка Пандора всъщност успява да повреди лозята — поне през последните двайсет и пет години, — като успешно държи ръкописите разделени. Самият аз не го бях проумял, докато не ти пратих онзи пакет. — Усмивката на лицето му постепенно угасна и той продължи съвсем сериозно.
— Ариел, струва ми се и двамата вече знаем какво трябва да направим.
Сърцето ми се сви, но виждах, че е прав. Ако тази тайна бе толкова древна и при това опасна, че всеки иска да се добере до нея, никой от нас няма да е в безопасност, докато не я разплетем.
— В случай че пакетът, който си ми изпратил, не стигне до мен, вероятно ще се наложи да възстановиш загубеното от оригиналите, които си скрил, а руните на Зоуи…
— Това може да почака, тъй като поне знаем, че съществуват оригинали. Но ако някой толкова отчаяно иска да има тези ръкописи, че животът и на двама ни е в опасност, тогава най-важно е да научим защо ръкописът е разделен на четири части и защо Пандора ги е събирала. Затова трябва да се срещна с единствения човек, който би могъл да отговори на този въпрос — братовчеда на Пандора и изпълнител на завещанието й Дакиан Басаридис.
— Какво те кара да мислиш, че той е все още жив? — попитах. — По онова време във Виена те са били на приблизително еднаква възраст, което значи, че в момента той гони стоте. А и как ще го откриеш? Изминали са двайсет и пет години от последната ви среща. Следата ми се вижда доста изстинала.
— Напротив. Дакиан Басаридис е жив и здрав, макар да е на деветдесет и пет, и е добре познат в някои среди. Преди половин век е бил известен цигулар с маниер на свирене, напомнящ много на вихрения стил на Паганини. Наричали го Принца на лисиците. Ако не си чувала за него, то е, защото по неизвестни причини, независимо от това, че свирел на концерти, не желаел да прави записи. До тази сутрин нямах представа, че е бил и един от учителите на Лаф. Що се отнася до това как да го открием, мисля, че твоят приятел Хаузер може да се окаже полезен. Според мен през последните петдесет години, а и дори по време на войната, основна база на Дакиан е Франция и той поддържа близки отношения със Зоуи, която вече е прехвърлила осемдесетте. Ако има някой, който може да организира среща с него, то това е тя.
Знаех колко опасно е Сам да се опита да стигне до Париж, за да търси Дакиан Басаридис. Трябваше да мине през паспортна проверка с фалшив документ за самоличност границите на две държави.
Нали Волфганг Хаузер каза, че иска да ми помогне да „запазя“ своето наследство и се надява да се срещна с леля ми Зоуи в Париж, за да науча нещо повече за него? Тъй като Шушулката ни изпращаше в Русия с правителствена задача, може би щяхме да успеем да организираме една кратка спирка в Париж, за да посетим леля Зоуи. Сам не беше във възторг от перспективата да прекарам няколко дни през април в Париж с Волфганг, но пък идеята да се говори с Дакиан Басаридис бе негова. Нямаше по-прост и безболезнен начин това да стане.
Разбрахме се, че докато следващите няколко седмици аз съм на своето френско-руско пътешествие и се опитвам да раздрусам семейното дърво, за да видя дали няма да паднат още няколко гнили ябълки, Сам ще посети дядо си — Тъмната мечка, в резервата на племето не персе в Лапуай. Никой от нас не беше виждал Тъмната мечка от години, но си мислехме, че той може да хвърли малко повече светлина върху живота на Ърнест, бащата на Сам, от времето преди раждането на момчето. Така можехме да разчитаме на повече яснота за поне един от разцепеното семейство.
Давах си сметка, че събитията в семейството ми не са резултат на обикновена ексцентричност и обикновена вражда. Имаше голяма доза загадъчност в същността на нещата и за да бъде разкрита тя, ни бяха необходими повече данни, и то от външен независим източник. Тогава се сетих за Църквата на Светците от последния ден.