Малко са хората извън кръга на мормоните, които знаят, че недалеч от Солт Лейк Сити тяхната църква поддържа подробни генеалогични данни, където можеш да намериш информация за родословия назад чак до Каин и Сет. Оливие ми беше казал, че тези записи се пазят в специални компютри в бетонни бункери дълбоко под склоновете на планината Юта — нещо подобно на гоблените на прочутите норни в Нюрнберг.
Макар да начертахме своята стратегия, оставаше все още нерешен въпросът за начина ни на свързване, след като напуснем колибата и всеки поеме по своя път. Не беше лесно, защото нито Сам, нито аз знаехме със сигурност къде ще сме дори на следващата сутрин. Предложението на Сам бе всеки ден, където и да се намира, да спира в някой копирен център и да изпраща факс до моя служебен компютър под измислено име, но от реално съществуващ номер, на който можех да отговоря с обратен факс. Аз от своя страна трябваше да отида до подобен център и да изпратя шифровано съобщение с информация и номер, на който той можеше да отговори. Този вид връзка трябваше да проработи, макар и за кратко, защото във всеки град по света имаше такива копирни центрове, с изключение може би на Съветска Русия, закъдето се бях запътила.
Сам изгаси огъня и напуснахме колибата, и макар да бяхме останали вътре не повече от час, навън слънцето беше изгряло и лъчите му се отразяваха в снежната покривка, така че направо ни заслепи. Слагах тъмните си очила, когато неочаквано Сам ме прегърна и притисна устни до косата ми. След миг ме отдалечи от себе си.
— Моля те да не забравяш, че те обичам — изрече той много сериозно. — И избягвай лавините, държа да останеш цяла и невредима. Все още се тревожа за решението ти да се отбиеш в Париж…
— И аз те обичам — усмихнах се. Сложих очилата на носа си и улових ръката му. — Междувременно, кръвни мой братко, нека духът на Великата мечка е с теб и в следите на мокасините ти. Искам да ми се закълнеш, че и ти ще се пазиш.
Сам също се усмихна и вдигна ръка с дланта към мен.
— Давам дума на инджун61.
Наближавах вече горната страна на Пасището, когато в подножието му, на фона на синкавобелия сняг, зърнах очертанията на нечий силует — атлетична фигура с тъмен скиорски костюм и големи скиорски очила. Разрошените от вятъра коси на човека се подаваха изпод шапката. Нямаше нужда да видя лицето, за да се сетя кой беше това. Малко хора можеха да се движат с такава грация и лекота по снега като Волфганг Хаузер. Очевидно следваше моите следи, които бяха единствени върху просторната ливада след снощния сняг.
По дяволите. Добре, че със Сам тръгнахме в различни посоки. Но със скоростта, с която Волфганг се движеше, той много скоро щеше да е на онова място в гората, където следите от ските на Сам се срещаха с моите. Как щях да обясня с кого съм се видяла в този толкова ранен час, и то на изолирано от света място като това? Естествено, въпросът какво правеше Волфганг тук, след като се предполагаше да е на около осемстотин километра от тук в Невада, щеше да бъде поставен.
Обзета от паника, смених посоката и се спуснах стремително през гората. Не ми мина дори през ум да тръгна по собствените си следи от преди час, защото не можех да съм сигурна, че ще ги открия бързо, още повече че тогава беше тъмно, а и не можех да се ориентирам къде всъщност ние със Сам се срещнахме. Единствената ми мисъл в момента бе да пресрещна Волфганг, преди той да е стигнал въпросното място, и тогава разговорът ни щеше да е далеч-далеч по-труден. Бях развила такава висока скорост, че в устрема си го подминах.
— Ариел — чух го да извиква той и с остър завой спрях. Стана толкова внезапно, че едва не се увих около дървото пред мен.
Бодро и безгрижно се обърнах и тръгнах към него. Волфганг се плъзгаше между стеблата и отстраняваше с ръка отрупаните със сняг клони. Всеки път купчина сняг тупваше с мек звук върху снега долу. Когато най-сетне се срещнахме, забелязах на бледата светлина, че ме гледа строго и въпросително, ето защо реших, че от стратегическа гледна точка е по-добре да започна аз.
— Доктор Хаузер?! Каква изненада? — подхвърлих уж небрежно, стараейки се да изобразя някаква усмивка, защото не успявах да видя следите на Сам и нямаше как да разбера дали Волфганг ги е забелязал. — Трябва да признаете, че се срещаме на все по-странни места. Бях убедена, че в момента сте в Невада.