Причината Волфганг да иска да отидем до Кремс, бе свързана по-скоро с друго важно място на Вахау — манастирът Мелк. Някога цитадела на династията Бабенберг, предшественици на Хабсбургите, а днес бенедиктински манастир, Мелк притежаваше библиотека от близо сто хиляди тома, много от които наистина стари. Според Волфганг, чиято история по този повод малко се разминаваше с казаното от Лаф в басейна, именно в Мелк Адолф Хитлер за първи път е направил своите изследвания в тайната история на руните, като онези в ръкописа на леля Зоуи. Очевидно Зоуи го беше накарала да ме заведе в Мелк.
Прибрахме се в града към пет и Волфганг ме остави пред вратата на моето мазе. Разбрахме се да се срещнем на летището в девет и половина, за да се качим на самолета в десет за Солт Лейк. Опитвах се да се концентрирам върху това, какво е необходимо да си взема за двуседмично пътешествие, по-голямата част от което щеше да бъде в Съветския съюз, който не бях посещавала по това време на годината. През цялото време не ме напускаше усещането, че нещо забравям. Брошурата, която Волфганг ми връчи, препоръчваше да си носим бутилирана вода и достатъчно тоалетна хартия, ето защо това бяха първите неща, които отделих. Малко знаех за Ленинград през пролетта, но пък добре знаех, че Виена през април изобщо не е Париж — от време на време можеше да свие зверски студ, което налагаше да се съобразя със „зимната мода“.
От главата не ми излизаше проблемът как ще се свързвам със Сам. Хрумна ми, че може би се е опитал да осъществи контакт според новия ни план и е изпратил съобщение до служебния ми компютър. На път за летището можех да се отбия в Центъра и дори да нямах време да отговоря, поне щях да науча номера на факса, по който да изпратя съобщение от Солт Лейк или от летище „Кенеди“, когато стигнем в Ню Йорк. Би било добра идея също да се обадя в офиса, за да се сбогувам с шефа си и да получа от него последни инструкции.
Бях стоварила двете си чанти пред вратата, когато чух стъпките на Оливие на горния етаж, който трополеше с тежките си обувки. Само по домашен халат и подплатени с кожа мокасини се качих горе при него.
— Вероятно от късната ни закуска нищо не си слагала в уста — каза той наместо поздрав. Самата истина. Напълно бях забравила. — Каня се да приготвя пастет от пушена пъстърва с ръжен хляб с копър за нашата вечеря с малкия аргонавт и така да отбележим заминаването ти утре. Предполагах, че ще бъде ергенска вечеря, но така и така си тук, можеш да ни правиш компания.
— С най-голямо удоволствие — отговорих, макар да бях пребита от умора. Дадох си сметка, че на другата сутрин едва ли ще имам време за закуска и единственото, което ще успея да сложа в устата си до обяд, ще бъдат фъстъците на борда на самолета.
— Да забъркам ли някаква топла напитка? — попитах. Щеше ми се да се извиня по някакъв начин на Оливие за провалените почивни дни, но скоро щях да разбера, че той изобщо не го приема по този начин.
— Bien sûr62 — ухили се моят хазяин и метна ските и щеките на рафтовете в килера си. — Нали ще ми простиш, скъпа моя, моментното раздразнение, особено след като ме запозна с красивата сексапилна Бамбита? Честно да ти кажа, дори си мисля, че съм влюбен, нищо, че изобщо не може да се доближи дори до образа на каубойката, който лелея в сърцето си.
— Останах с впечатлението, че те двамата с чичо ми Лафкадио са двойка — възразих. — Да не говорим, че живеят във Виена, което е достатъчно далеч оттук.
— Няма проблем — успокои ме Оливие. — Дните на чичо ти в ските са приключили, докато тези в музиката очевидно не са. Готов съм до края на живота си да следвам тази жена като роб по пистите само за да мога да наблюдавам как гъне и изправя крайниците си. А и след като си станала толкова близка с брат й, може и тя да започне да ни посещава.
Слязох на моя етаж, за да затопля малко бургундско, в което обикновено потапях пликче с ароматни билки за Glühwein63, от които държах постоянен запас. Докато чаках течността да се стопли, в главата ми изникна нещо, което почти бях забравила.
Прекосих просторната си леденостудена дневна и от стената с книгите свалих тома на Енциклопедия Британика на буквата „X“. Признавам, че се изненадах, когато прочетох, че наистина е съществувал човек на име Каспар Хаузер, чиято история бе повече от странна: