Наведе се, сграбчи ръката на Агрипина и я вдигна от пода. Опитваше се да се съсредоточи върху лицето й и да избягва гледката на златистите извивки на голото й тяло, по което пламъците от хълмовете на Рим хвърляха своите отблясъци. На лицето на Агрипина изгря котешка усмивка и тя засмука палеца му — еротичен жест, който тя правеше, откакто той беше малко момче. Нерон усети как коленете му омекват, но реши да издържи и изтегли ръката си.
— Трябва ми нов кораб, за да мога свободно да пътувам от имението си в Баули — отбеляза Агрипина и посегна към чашата с вино, все едно нищо не се е случило.
— Ще го имаш — отсече Нерон и започна да мисли как да намери някой, който ще може да построи леснопотопяем плавателен съд.
Тази жена придобиваше все по-голямо влияние над него и тя го знаеше. Щом успя да се освободи от Клавдий, защо да не го направи и с Агрипина? Само така ще се почувства напълно свободен и в същото време ще разполага с толкова власт, колкото никой друг в света. Това го подсети за подхванатата тема.
— Каква сила „или религиозно значение“ придавали евреите според Луций на върха на копието?
— Беше направил сериозно проучване — отговори Агрипина. — Ставало дума за предмети, които евреите донесли със себе си от Вавилон или Египет, както и такива, свързани с тайнствата на тяхната религия. Имали връзка с прераждането… но било важно да бъдат събрани на едно място и да са във владение от правилния човек.
— Наистина ли евреите вярвали в това? — с недоверие попита Нерон. — Как според Луций може да се осъществи такова нещо?
— Трябвало да се отнесат на правилното място, място, заредено с енергия, като пещерите на Елевсин или на Субасио, недалеч от Рим, срещу новия ти палат. Времето също има значение.
— В какъв смисъл времето? Дали е сутрин, полунощ или следобед? Или сезон в годината — пролет или есен?
— Не, нищо такова — отговори Агрипина. — Според Луций ставало дума за египетско или персийско понятие. — Тя прокара пръсти по ръката му и добави с усмивка: — Имам предвид при смяната на еоните, във върховия момент между две звездни епохи!
Загубената територия
Такива моменти, такива характерни надзървания в перспективи на непостижимото… фрази като domaine perdu101 и pay sans nom102 [описват] много по-добре от някои видове прототипи на пейзажи или емоционални перспективи… на първо място хващаме черния парадокс в сърцевината на състоянието на човека [когато си даваме сметка], че задоволяването на едно желание означава на практика смърт на това желание.
Едва когато двамата с Волфганг след два часа шофиране стигнахме летището в предградията на Виена, паркирахме, предадохме багажа си, минахме през митница и се качихме на борда на самолета, който щеше да ни отведе в Ленинград, имах реален шанс да се опитам да организирам бележките, които мислено си водех относно информацията, събрала се досега за загадките на Пандора.
Чувствах се като играч в хилядолетен лов на хищник, който се мъчи да открива следи през континентите и през еоните. Онова, което бе започнало като главозамайваща камара от разпокъсани факти, сега вече приличаше на далеч по-ясна пътека, свързваща географски точки на картата с животни тотеми, названия на животни от съзвездията на нощното небе. Съзвездия с имена на богове, тъкмо тези имена осигуряваха и един от ключовете към загадката. Погледнах през прозореца на самолета към Ленинград, град с вътрешни канали, който в момента бе под крилата, и ми се стори напълно подходящо да сме в тази земя, над която в момента се спускахме, чийто символ, талисман и тотемно животно бе руската мечка.
За първи път наистина си дадох сметка в колко много градове бях пребивавала, макар и временно, без да ги възприемам като постоянно местоживеене, дори не и като турист. Поради статута на Джързи и Лаф на световни музиканти изпълнители, дори в Русия в самия разгар на Студената война, те водеха живот — низ от редуващи се лимузини и шампанско.
Баща ми също, в редките случаи, когато се срещахме, предпочиташе да се затваря зад крепостните стени на хотели, за да има спокойствието и недосегаемостта на личния живот, които единствено парите можеха да купят — също като онази последна седмица в Сан Франциско. По този начин, макар да бях видяла и вкусила удобствата на не една лъскава фасада, издигната от историята или от загадките на скрити тайнства по цялата планета, бях пропуснала голяма част от мизерията и мръсотията, и неудобствата — нещо прекалено реално.