Дали го одобрявам? В рамките на един-единствен ден светът ми се преобърна няколко пъти: от перспективата да прекарам остатъка на живота си като затворник при втория си баща, до възможността да се потопя в легло от рози и нарциси, където всичките ми мечти можеха да се сбъднат.
Когато се връщах по-късно към този ден в заснежения Пратер, имах чувството, че всичко се е случило за секунди, а всъщност разговорът ни трябва да е траял часове. Дакиан свири на цигулка с вкочанените си от студ пръсти, не можел да пусне топъл въздух за музикалния инструмент, който озвучаваше движението на въртележката. Пандора тананикаше през вълнения си шал, от който се вдигаше пара. Зоуи подскачаше и танцуваше, а ние двамата с Ърнест бяхме яхнали аз — вълк, а той — орел с разперени криле. От време на време децата си шепнеха или шепнеха на мен какво ще стане, когато майка ни вече няма да я има. Не бях свикнал да съм част от група, наречена семейство.
Така и не можех да проумея каква е ролята на Пандора как бе станало така, че точно тя бе поела ролята на вълшебница в тази къща. Възторгът ми от това, че се открива възможност отдавнашната ми мечта да се сбъдне, бе толкова голям, че щяха да минат години, преди да успея да открия отговорите на толкова важни въпроси.
Първата разходка в живота ми с членове на семейството бе нарушена от появата на още едно лице, което се зададе от алеята.
— Божичко, това е Лъки — възкликна Пандора, смъкна шала от устата си и улови ръкава на братовчед си. — Как е разбрал, че сме тук?
За мен появата на този човек, чието присъствие прекъсна мечтите ми, съвсем не беше щастлива. Дали не идваше да ни прибере и заведе у дома? Кацнал на гърба на своя вълк, следях неговото приближаване.
Слаб, с продълговато бледо лице, той бе по-възрастен от Пандора, трябва да беше около двайсетгодишен, а може би и повече. Носеше поизтъркан, но грижливо изгладен костюм, артистично завъртян около врата шал и нямаше шапка на главата си, въпреки студеното време. Копринената кестенява коса бе подстригана в модерния за времето романтичен стил и той отмяташе от време на време кичурите, които падаха над очите му. Потупваше с ръце гръдния си кош, за да се стопли. Когато наближи достатъчно, успях да видя наситено синия цвят на очите му, от които човек трудно откъсваше поглед.
— От толкова време те търся, фройлайн, че заприличах на ледена шушулка — провикна се той към Пандора.
Зоуи тутакси се намеси:
— Лъки, моля те, моля те, ела на въртележката да потанцуваш с мен.
Така разбрах, че човекът се казва Лъки.
— Истинските мъже не танцуват, либхен — намигна й той. — Освен това съм дошъл да покажа нещо много по-интересно на всички ви. Трябва да отидем да го видим днес. Затварят следващата седмица музея Хофбург за ремонт, а проклетите виенчани са толкова gemütlich41, много добре знаят кога да го отворят отново. Ще съм заминал много преди това. Взел съм билети за всички ви за Хофбург.
— Много съжалявам, че си минал целия този път в студ като днешния, Лъки — рече Пандора. — Обещах на фрау Бен да покажа на сина й Виена. Всеки момент той трябва да се върне в училището си.
— Значи това е още един представител на семейство Бен… От английския клон, от бурите? — попита Лъки.
Не го поправих относно принадлежността ми към бурите, но така и не разбрах как човек от далечна Виена и от очевидно по-нисша класа, толкова, че дори няма пари за едно палто или поне такова като на Дакиан, може да познава семейството ми.
— Лъки беше известно време съквартирант на Густл, Лафкадио — обясни Пандора. — Густл е музикантът, за когото ти говорих, онзи, който ме запозна с майка ти. Приятели са от гимназията и дори написаха заедно опера.
— От много време не съм се виждал с него — усмихна се широко Лъки. Сетне се залови за пръчките на въртележката и се насочи към вълка, който яздех. Когато ме наближи, ми каза доверително, все едно това беше наша тайна: — Пътищата ни са различни. Густл се стреми по-скоро към светските неща, докато аз — към божествените.