Студената лепкава мъгла под тях, неизменно обгръщаща този далечен бряг дори сега, посред лято, поглъщаше постепенно отдалечаващия се кораб. От мястото си обаче Иосиф успяваше да различи пясъчната ивица и вълните, чиито гребени един след друг я заливаха и се отдръпваха. Напомниха му за словата на Учителя. Поръчал им бе никога да не издялват думите му в камък, а да ги пазят в мислите си, дали тези думи вече не са се заличили от съзнанието на хората? Защото сред тях нямаше човек като друида, застанал сега до него, който да е подготвен да ги пази живи в сърцето си.
Ако наистина беше така, спомените за последните дни на Учителя, които Мириам от Магдала бе събрала и записала през последните няколко години и бяха скрити сега в глинени делви, закрепени в рибарска мрежа в краката му, щяха да се окажат единствената следа.
Преди да обсъдят по-нататъшните си планове, а Иосиф не за първи път се обръщаше към своя стар приятел с подобна молба, той и друидът бяха изкачили високата скала, откъдето можеха, несмущавани от гъстата лятна мъгла, да наблюдават отплуването на кораба.
Осветено от косите лъчи на залязващото слънце, ъгловатото и покрито с бръчки лице на друида придобиваше цвят на кована мед. Червеникавата му коса бе сплетена на множество сложни плитки, с вмъкнати тук-там възли, които се спускаха по раменете и могъщите му гърди. Беше облечен със същата келтска туника като Иосиф, а през рамото, прикрепена с широка златна катарама, бе преметнато наметало от съшити кожи на червени лисици — белег за високия ранг на мъжа в йерархията на Лисичия клан. От мускулестия му врат и горната част на ръцете не слизаха плътни гривни от сложни плетеници ковано злато — сигурен знак за статута му на принц и духовник: като друид той бе и двете.
Името му беше Ловерниос, принцът на Лисиците, човекът, на когото се бе доверявал през целия си живот и като се изключи Учителя — най-мъдрият човек, когото познаваше. Иосиф се молеше тази негова мъдрост да им помогне да минат през изпитанията, които очевидно се задаваха.
— Почти всичко свърши, Ловерн — въздъхна Иосиф.
— Може би — отвърна мъжът. — Но всеки край е начало на нещо ново, както спомена веднъж пред мен Есус от Назарет, когато ти го доведе при нас, още като малко момче. Каза също, че по време на странстванията си с теб е разбрал, че всички се съпротивляват на промените. — Ловерниос се усмихна. — Питам се дали разбираш какво имам предвид?
— Според мен искаш да ми кажеш, че и ти като Мириам от Магдала вярваш, че Учителя е още жив, че е преживял трансформацията на смъртта и по някакъв начин е сред нас.
— Спомни си собствените му думи — сви рамене друидът. — Ще бъда винаги с вас, дори до свършека на света.
— Духовно — да. Възможно е — съгласи се Иосиф, — но едва ли ще може да навлича и съблича плътта си като дреха! Не, мъдри ми приятелю, не примитивно суеверие ме води тук. Аз търся истината.
— Онова, което търсиш, приятелю — поклати глава Ловерниос, — няма да откриеш никога в глинените делви в краката ти. Те съдържат само думи.
— Ти сам ми обясняваше за магията, която вие, друидите, влагате в думите. Ти ме учеше, че думите могат да убият, могат и да лекуват. Моля се някои от тези спомени тук да разкрият каква точно е последната заръка на Учителя — да не забравяме думите му.
— Записването не помага на паметта, напротив, разрушава я — отбеляза Ловерниос. — Тъкмо заради това и народът ни спря да използва писмената реч за религиозните ни тайнства: Да браним или освещаваме своите селища, да унищожаваме враговете си, да предизвикаме стихиите, да правим магии. Големите истини не могат да бъдат записани, нито идеите да бъдат изсечени в камък. Когато отвориш своите глинени съдове, приятелю, ще откриеш единствено спомен за спомените и сянка на сенките.
— Още като момче Учителя имаше паметта на друид — отбеляза Иосиф. — Знаеше Тора наизуст и можеше да рецитира текстове от нея часове наред. По време на дългите ни пътувания по море обичах да му чета всякакви истории и той ги запомняше. Любимо четиво му бяха „Питийски оди“ от Пиндар50. Особено силно впечатление му беше направила фразата „Кайрос и приливът не чакат никого“. Две са думите, които гърците използват за „време“ — „кронос“ и „кайрос“. Първата означава движението на слънцето по небосвода, а „кайрос“ — „необходимият момент“ — критичният миг, в който човек може да улови прилива на спасението, за да не бъде пометен от пороя. Тъкмо на това второ значение Учителя обръщаше най-голямо внимание.