Някакъв друг глас им извика — груб, висок глас — глас, който можеше да бъде чут и използваше истински думи.
Буун се изправи. Нещо се люлееше над тях във въздуха и той видя, че е мрежата. Коня стоеше върху нея и приличаше на пиян моряк, който се разхожда по палубата на кораб по време на буря.
— Тръгвайте! — извика Коня. — Качвайте се на мрежата! Напускаме това място веднага щом се качите.
Мрежата се полюшна по-надолу и Буун повдигна тялото на Инид върху нея. Вълкът вече бе горе. Коня се доближи до ръба и протегна ръка надолу.
— Хайде, качвай се — каза той, сграбчи протегнатата ръка на Буун и го издърпа.
Коркорън стоеше в отдалечения край на мрежата, леко снишен, за да се закрепи. Роботът се жалваше.
— Цялата ми екипировка изчезна! — проплака той. — Цялата остана там. Сега как ще ви храня?
— Трябваше да заминем бързо — избоботи Коня. — Онзи рехав фалшив кристал се разпадаше под краката ни.
— Как разбра къде да ни откриеш? — попита Инид.
— Този телевизор, който ти открадна от розово-лилавия свят — обясни Коня. — Лежеше на мрежата с екрана нагоре. Погледнах го, а в същото време се чудех къде може да сте, и тогава ви видях на екрана. Щом ви видях, мрежата вече знаеше къде сте и дойдохме да ви вземем.
— Накъде отиваме? — извика Коркорън.
— Където трябваше да отидем първоначално — каза Коня, — ако не бяхме слушали Шапката. Отиваме при тази звезда, която на картата беше отбелязана с хикс.
— А Шапката? — попита Буун. — Няма го с нас.
— Искрено съжалявам — лукаво каза Коня. — Просто не можа да се качи на мрежата достатъчно бързо.
15
Разплутата червенина на слънцето бе надвиснала над света. Свят почти празен, свят без трева или други растения, с изключение на самотното древно дърво, което се издигаше под хълма, на който бе Хенри. Той се надигна и се събра, сякаш очакваше опасност от забравения свят. Но всъщност опасност нямаше. През годините на скитничество бе видял твърде много, за да се страхува.
Небето потъмня така, като че ли се задаваше буря. Но нямаше никакви признаци, че буря ще има.
Краят на света, запита се той, или началото на края му, с едно умиращо слънце, изтърпяващо първия стадий от разпадането си?
Дървото под хълма нямаше сянка. И за пръв път през живота си Хенри усети пълна тишина. В небето нямаше нито една пееща птица, по земята не пълзеше нито едно насекомо, а нямаше и вятър. Всичко сякаш бе замръзнало.
Сетне един глас заговори в него:
Вие не сте оттук, нали?
Ако той все още беше телесен, удивлението му щеше да е огромно. Но сега нямаше как да знае това. Отговори спокойно и ясно:
Да, аз не съм оттук. Току-що пристигнах. Кой говори с мен?
Вътрешният глас каза:
Аз съм дървото. Защо не дойдеш при мен и не отпочинеш под моята сянка?
Но ти нямаш сянка, каза Хенри. Това разплуто слънце не прави сенки.
Говоря по стар навик, каза дървото. Той е от времето, когато все още имах сянка и можех да я предлагам. Много време мина откак за последен път говорих с някой друг. Обречен съм да седя тук самотно и да декларирам на висок глас безсмислени неща. Говоря само на себе си, тъй като няма никой друг.
Не се нуждая от сянката ти, каза Хенри. А и така е по-добре, щом нямаш сянка. Но от компанията и информацията ти се нуждая и ще се радвам, ако ги споделиш с мен.
След като каза това, той се понесе по-близо до дървото.
Каква информация би искал? попита го дървото. Може би не притежавам достатъчно, за да ти помогна, но ще ти кажа и малкото, което знам.
Ти си разумно дърво, каза Хенри, и си доказателство за някои вярвания у древните хора. Отдавна изгубената ми сестра убедено смяташе — а останалите ние мислехме, че е невъзможно — че дърветата ще наследят хората. Сега, щом срещнах теб, ми се струва, че тя може би е била права. Тя беше доста умна личност.
Ти да не би да си човешко същество? — попита дървото.
Отчасти, отвърна Хенри. Част от човек. По-правилно е да кажа — разнебитен. Което ме подсеща за друг въпрос. Какво се случи с онези игриви искри, които преди време покриваха небето? По едно време те бяха много.
Спомням си ги бледо, отвърна дървото. Ако се замисля, откривам спомени за тях в дълбоката си памет. В небето имаше много светлинки. Някои от тях бяха звезди, а някои бяха тези, които ти наричаш искри. Звезди все още съществуват и след малко ще ги видим. Когато слънцето приближи хоризонта на запад, те ще се появят на изток. Искри обаче няма да видиш. Те изчезнаха отдавна. Разпръснаха се. Оставаха все по-малко и по-малко. Сигурен съм, че не са умрели. Просто са се разпръснали, сякаш са отишли някъде. Би ли могъл да ми кажеш какво са хората? Всичките ли приличат на теб?