Над него се издигаше каменна стена. Млади кедрови дървета се изпречваха пред лицето му. Той пълзеше по стръмния наклон към подножието на каменната стена. Откъртен камък се затъркаля под него. Беше загубил всякаква следа от вълка, но бе сигурен, че долавя звука на течаща вода.
Подхлъзна се, запази равновесие, а после пак се подхлъзна и внезапно спря. Нещо бе хванало десния му крак и агонизираща болка го разтърси — болка, толкова ужасна, че вътрешностите му се свиха, после плъзна надолу и навътре, така че му се повдигна.
Остана да лежи, докато болката бавно се разнесе, а после опита да седне. Не можеше. Каквото и да бе заклещило крака му, го държеше здраво към земята, прикован към склона на възвишението. Опита се да се извърти и да види какво не е наред с крака му, ала като се раздвижи, кракът му сякаш изкрещя. Отмалял от болката, той отново легна на земята. Когато отново събра част от силите си, опита пак, този път много внимателно. Успя да завърти глава така, че да види тялото си. Кракът му бе попаднал в тясна пукнатина. Отдолу под варовика лежаха откъснатите от каменната стена парчета. Десният му крак се бе заклещил и той се намираше в капан, потънал почти до коляното в процепа на пукнатината.
Колко глупаво, помисли той. Почувства, че го обзема паника и се опита да я превъзмогне. Всичко, което трябва да направи, реши той, е да размърда бавно крака си и да го освободи.
Опита се да го направи. Мускулите се подчиняваха. Можеше да го движи, макар че той се съпротивляваше. Може би бе изкълчен, но не изглеждаше счупен. Вероятно бе разсечен.
Вълкът се спусна по възвишението и застана с подвити крака, като го гледаше и виеше.
— Всичко е наред! — кресна Буун. — Ще се измъкна оттук след малко. Трябва да помисля как.
Но не успя да се освободи след малко. Независимо от усилията му, кракът оставаше заклещен. Начинът, по който се бе проснал на склона, затрудняваше работата. Когато се опитваше да извърти тялото си в по-изгодна позиция, болката в крака му го караше да спре, облян в пот. Накрая се предаде, твърде слаб и твърде изтощен от болката, за да продължи. Ще почина малко, каза си той.
Отпочинал, той опита пак. Сега вече бе почти тъмно. Вълкът бе тръгнал нанякъде и той бе останал сам. Още веднъж внимателно опита да освободи крака си и когато това не стана, отчаяно го дръпна. Взрив от болка го разтърси. Той стисна зъби и отново опита. Кракът не излизаше. Трети път не посмя. Лежеше изтощен. Сега ясно чу звука от течаща вода. Болката отново се обади, а изсушеното му гърло го задушаваше.
Опита се да прояви разум. Бе съставил план, но планът се бе провалил. Посегна към запаса месо, който носеше под мишница, но не го намери. Пушката също я нямаше.
Буун мрачно се усмихна. Бе попадал и на по-лоши места и бе оживявал. Освен всичко друго той можеше да преминава отвъд и да бъде свободен. Опита се да премине отвъд. Стисна очи, насили се и напрегна мозъка си.
— Отвъд! — изкрещя. — Отвъд! Къде, по дяволите, е това отвъд?!
Нямаше отвъд. Остана там, където бе. Отпусна се и се сви на земята.
Събуди се много по-късно. Звездите блестяха на небето. Студен вятър брулеше склона и той усети, че е наполовина замръзнал. За момент не можа да си спомни къде е, а после се осъзна. Беше заклещен на този хълм. Може би никога нямаше да се измъкне. Щеше да умре тук. Лежеше наранен и мръзнещ със свито от жажда гърло. Може би малко по-късно щеше да направи нещо за себе си, но не и сега.
Сива сянка помръдна под звездната светлина. Беше вълкът. Гледаше към него и виеше.
— Обещай ми само едно — каза му Буун. — Само за едно те моля. Бъди сигурен, че съм умрял, преди да започнеш да ме ядеш.
7
Всичко се обърка, помисли си Инид. Не трябваше въобще да се опитва да управлява Машина на времето. Трябваше да се сети, че не е компетентна. И все пак какво друго може да направи? Там, в Хопкинс Ейкър, тя бе оставена сама да чака Буун и не бе имала време да определи някакъв курс. Просто беше казала на Машината да тръгва — това беше единственият възможен изход. После се случи почти същото. Буун й бе извикал да спаси Машината и тя бе избягала. И сега се намираше тук, почти милион години в бъдещето след времето, където бе останал Буун, и нямаше и най-малката идея как да се върне и да го вземе.
Хорас е виновен, каза си тя. Хорас, който уж бе много добър в планирането, а планираше толкова лошо. Във всяка Машина трябваше да има по един способен пилот, макар че като се замисляше, сред тях нямаше трима, които да бяха достатъчно способни. Дейвид беше доста опитен. И Хорас, въпреки цялата си небрежност. Ема и Тимъти не знаеха нищо за управлението. И когато се наложи, оказа се, че има само двама, които можеха да управляват Машина.