Всичко можеше да е наред, ако чудовището не се беше появило и те имаха възможността да заминат по предварителен план. Щяха да са взели решение къде да отидат и вероятно Дейвид щеше да програмира Машините да попаднат в едно и също време и на едно и също място. Щяха да знаят къде и кога отиват и щяха да отидат там заедно. Ако нейната Машина беше предварително програмирана, тя нямаше да има никакви неприятности. Това, което я бе погубило, бе този два пъти повторен скок в тъмното.
Тя пак погледна към пулта — индикацията на времето бе съвсем ясна. Но индицираното местоположение бе за нея като надпис на санскрит. Знаеше времето, в което е, но не и мястото, където се намира. Буун бе този, който при предишния път бе определил, макар и най-общо, къде се бяха озовали. Разбира се, обозначението на мястото си стоеше на екрана, ала тя не можеше да го разчете. Това, което бе трябвало да направи, макар вече да бе твърде късно за това, беше да запише показанията на екрана.
Запазени някъде в паметта на контролния пулт, пространствените координати на мястото, където бяха кацнали с Буун, сигурно можеше да се извлекат. Просто трябваше да потърси в паметта, но тя нямаше никаква идея как да го направи.
Тръсна се назад в седалката, все още втренчена в пулта. Защо през цялото време, което бяха прекарали в Хопкинс Ейкър, тя не беше помолила Дейвид да я научи как се борави с Машината? Сигурна бе, че той с радост би й показал, но пък никога не й беше хрумвало, че ще се наложи да управлява някога Машина и затова никога не го бе молила.
Тя се взря в илюминатора, но той предлагаше ограничена видимост и почти нямаше какво да се отбележи. Изглежда се беше приземила на някаква височина, защото виждаше под себе си панорама от каменисти хълмове и река, проблясваща между тях.
И така, беше заминала. Навремето Хорас и Ема често й казваха, че е некадърна и може би бяха прави.
Беше изоставила един забележителен човек в далечното минало и нямаше никакъв начин да се върне, за да го спаси. Боеше се дори да опита. Бе извършила вече два скока в тъмното — един в далечното бъдеще и един в далечното минало. Хенри ги беше открил в Средновековна Европа, но в сравнение с настоящата ситуация, онова е било детска игра. Може би беше оставила следа, която той да проследи с малко късмет. Една следа — да, но две — как би могъл Хенри да се справи с две? Тя не се съмняваше, че трябва да остане тук, където се намира в момента. Още един скок, и повече от вероятно би останала изгубена завинаги. Дори сега, след не повече от два скока, тя пак можеше да е загубена завинаги.
Стана от пилотското място и си проправи път към вратата. Когато я отвори, чу някакъв странен шум, подобен на пчелно жужене. Щом излезе навън, видя откъде идва той.
Машината лежеше на един склон, малко под върха на висок хълм. По склона се движеше група хора, които издаваха въпросния звук — тихо бръмчене на говорещи едновременно много гласове.
Вляво и вдясно от нея, докъдето й стигаше погледът, се виждаха изкачващи се по хълма хора. Редицата бе неравна. На места хората се бяха скупчили плътно, другаде се движеха на малки групи, а неколцина вървяха сами. Открай докрай всички се движеха, но бавно.
Покрай тях се носеха, сякаш ескортираха процесията, някакви странни и различни фигури. Някои имаха почти човешки вид, а други въобще не приличаха на хора, но всички бяха живи и се движеха — пълзяха, поклащаха се, търкаляха се, припкаха по безумен начин, крачеха, плъзгаха се. Някои летяха.
Дъхът й спря, когато разпозна ескорта. Част от него, онази с човешки вид, бяха роботи, и без съмнение, другите, които не приличаха толкова на хора, също бяха роботи. Останалите бяха извънземни. Във времето, в което бе живяла, имаше много извънземни, които бяха в странни и невинаги разбираеми отношения с хората, но нейният народ, изгнаниците, имаха малко вземане-даване с тях.
Тя малко се отдалечи от Машината и се изкачи няколко метра по склона, в чиято основа бавно се придвижваше процесията. Мястото беше високо и сухо. Създаваше усещане за извисяване и изглеждаше като изправено на пръсти, за да докосне самото небе, което бе дълбоко и синьо — най-синьото небе, което Инид бе виждала някога, без нито един облак, който да го загрозява. Постоянен силен вятър плющеше в пелерината й. Сякаш преминал над студена и пустинна местност, той носеше леден полъх, въпреки топлината на обедното слънце. Под краката й се разстилаше мека трева, ниска и нормално растяща — трева, в която нямаше нищо диво. Тук-там по билото на хълма се виждаха единични дървета, всички с изкривени стволове, превити под вятъра, който сигурно бе духал векове, за да ги подчини на волята си.