— Не е невъзможно — отвърна Коня.
— Оценявам вашата откровеност. Но ми казахте, че сте измамник. Защо?
— Защото се присъединих към тази процесия не за да влияя на хората, а заради себе си. Сметнах, че може би енергията на подобно сборище би съживила и допълнила моите възможности.
— Искате да кажете, че участвате в процесията заради себе си с надежда, че тя ще ви помогне да развиете идеята, която имате? И въпреки това вие все още не можете да осъществите намеренията си поради отсъствието на някой, който да постави пръст върху конеца?
— Вие отлично и в детайли очертахте ситуацията. И след като разбрахте всичко, бихте ли ми помогнали?
— Първо ми кажете — какво е това, което искате да постигнете?
— За съжаление не мога, тъй като то включва неразбираеми за човека понятия, освен ако той не е подробно инструктиран.
— Няма ли да е опасно? И няма ли да навреди някому?
— Но погледнете ме! Нима приличам на някой, който иска да навреди някому?
— Не мога да преценя от пръв поглед.
— Тогава имате думата ми. Това устройство няма да причини никаква вреда!
— Ако успея да ви помогна, какво в такъв случай ще спечеля аз?
— Ще бъдем партньори. Ще притежавате половината от творението и ще имате равни права над него.
— Много щедро от ваша страна.
— Съвсем не — отрече Коня. — Без вашата помощ никога не бих успял. Сега ще ми позволите ли да ви обясня в какво ще се изрази вашата помощ?
— Да, моля.
— В такъв случай затворете очи и мислете към мен.
— Да мисля към вас?
— Да. И аз ще мисля към вас — ще говорим мисловно.
— Никога през живота си не съм мислила към някого.
— Не е трудно — обясни Коня. — Просто затваряте очи и щом се концентрирате, мислите към мен.
— Звучи ужасно глупаво — каза Инид, — но смятам, че си струва да опитам.
Тя затвори очи и се концентрира да мисли към него. Подсъзнателно й се струваше, че не го прави както трябва, тъй като не знаеше как се мисли към някого.
Но усети, че той мисли към нея. Беше малко страшно, ала донякъде приличаше на говора на Хенри, който звучи в ума й. Тя запази спокойствие и не се отдръпна. Нямаше какво да загуби, макар и да се съмняваше, че има какво да спечели. Беше напълно безполезно начинание.
Постепенно в съзнанието й се оформи една картина, която тя едва ли бе измислила сама. Това беше някаква сложна структура, направена от много свързани цветни линии. Те бяха тънки и доста ефирни, но структурата, която тя не можеше да види поради огромните й размери, изглеждаше реална. Сякаш стоеше в самия център, а от всяка страна конструкцията се простираше толкова надалече, че Инид не можеше да види края й.
— Сега, точно тук — проговори в съзнанието й невидимият Кон — е мястото, където трябва да поставите пръста си.
— Къде? — попита тя.
— Точно тук — отвърна той и когато го каза, тя видя точно къде трябва да постави пръста си. Постави го и натисна силно, като човек, който притиска кръстосващите се конци, необходими за връзването на един пакет.
Не се случи нищо, поне нищо, което тя да забележи веднага. Все пак, по някакъв начин, структурата около нея стана по-стабилна и вятърът спря да духа. През цялото време тя се бе взирала в пръста си, за да е сигурна, че натиска здраво конеца, който всъщност не бе там.
Коня заговори отново, но не в съзнанието й, а на глас:
— Всичко е наред. Работата е свършена. Няма нужда вече да държите пръста си там.
Тя погледна нагоре и го видя на известно разстояние — катереше се по скелета на структурата като по стълба. Чу някакъв вик отдолу и погледна натам. Процесията се бе разпростряла под нея и всички хора гледаха към нея, викаха, размахваха ръце и крещяха удивено.
Уплашена, тя се протегна и сграбчи един от оцветените прътове, които изграждаха структурата. Прътът бе небесносин и бе свързан с два други, единия — лимоненожълт, а другия — тъмнолилав. Стори й се стабилна. Учуди се къде са й краката, погледна надолу и ги видя стъпили върху друг прът, червен и толкова здрав, колкото и светлолилавия, за който се бе хванала. Навсякъде около нея имаше други пръти, а цялата структура почти я обгръщаше. Тя погледна към хълмовете и долините и видя, че билото с виещата се по него процесия бе само малка частица от пейзажа, който се разкриваше под нея.
Структурата леко се наклони и тя се оказа в положението на разперила криле и гледаща надолу птица. Зина с уста, усетила, че я завладява панически ужас. Но когато осъзна, че се чувства толкова удобно в това положение, колкото и в предишното, уплахата я напусна. Тя стоеше на структурата, а не на земята, която бе далече под нея. Огледа се бързо за Машината, но не успя да я забележи.