— Искам да разбера дали Неограничените вече са се появили. Някъде по това време се показаха за пръв път, но не съм сигурен в точните дати.
— Мислиш ли, че хората в едно малко селце могат да знаят? Тази област изглежда доста изолирана.
— Ще има поне слухове. Всичко, което трябва да разберем, е дали Неограничените са се появили. И най-незначителните слухове ще ни го подскажат.
В края на полянката откриха пътека, която водеше в долината, през която клокочеше малка рекичка. Дейвид тръгна надолу пръв. Ходенето бе лесно. Долината беше полегата, а край реката минаваше добре утъпкана пътека.
— Можеш ли да ми дадеш някаква идея къде ще попаднем? — попита Коркорън. — Каква, например, е икономическата ситуация?
Дейвид се подсмихна.
— Отговорът ще те шокира напълно. Всъщност няма икономика. Роботите вършат всичко и няма пари. Ти, предполагам, би казал, че ако все пак малко икономика съществува, тя е в ръцете на роботите. Те са се заели с всичко, грижат се за всичко. Нито един човек не се чуди как да се оправя.
— С какво се занимават хората при подобна система?
— Размишляват. Размишляват дълго и правилно, и когато се стигне до разговор, говорят твърде убедително.
— В моето време — каза Коркорън — фермерите просто щяха да отидат в града и да се отбият в някое кафене на по чашка. Ще се навъртат също и дребни чиновници и всички те ще седнат да оправят световните съдбини, като всеки от тях ще е убеден, че знае какво говори. Разбира се, не е така, но това не променя нищо. В собствената си черупка всеки може да е философ.
Последва мълчание.
Коркорън продължи:
— Но не и вашите хора, не всички…
— Ние бяхме малцинството — каза Дейвид. — Глупаци, които не можеха да разберат и не искаха да продължават така. Ние бяхме смутителите на реда, бяхме трън в очите на достойните, вдигахме шум за нищо…
— Но, доколкото разбрах, вие не сте били наистина смутители на реда.
— Не. Просто давахме лош пример.
Изкачваха малко възвишение. Когато стигна върха му, Дейвид спря. Коркорън го доближи и той посочи с глава надолу.
— Ето го селото.
Беше малко, спретнато селце. Няколко от къщите бяха със значителни размери, но останалите бяха доста малки. Не бяха много, може би над дузина, но по-малко от двайсет. Тесен път оформяше главната селска улица. Над реката имаше мост, а отвъд нея пътят лъкатушеше из низина, осеяна с полета и градинки. Отвъд низината отново се издигаха хълмове и планини.
— Община, затворила се в себе си — каза Коркорън. — Изолирана. Предполагам, че роботите се грижат за храната и са поели стадата.
— Точно така. И въпреки това хората тук имат всичко необходимо.
Спуснаха се по хълма и стигнаха до пътя, който оформяше улицата на селото. Един старец вървеше бавно и внимателно. Не се виждаше никой друг.
Един робот излезе от малка постройка на края на селото. Насочи се право към тях с целенасочена крачка. Когато наближи, той спря и застана с лице към тях. Беше обикновен, работен робот, без никакви украшения.
— Добре дошли в нашето село — каза той без каквото и да е встъпление, съответстващо на обществения етикет. — Радвам се, че ни посетихте. Имате ли нещо против да влезете с мен вътре, където можете да се насладите на чиния супа? Това е всичко, което имаме за днес освен ръчния хляб, който е в изобилие. От известно време нямаме кафе, но мога да ви предложа чаша от най-хубавата бира.
— Ще приемем вашето гостоприемство с дълбока благодарност — каза Дейвид с официален тон. — Жадуваме за компания. Ние сме на продължително пътешествие и срещахме малко събеседници. Когато чухме за вашето село, отбихме се от пътя си, за да ви посетим.
— Господата вътре — каза им роботът — биха били щастливи да поговорят с вас. Ние сме в малко затворено място, което ни дава много време за сериозни размисли. Тук има мислители които бихме противопоставили и на най-добрите в страната.
Той се обърна и ги поведе към малката постройка, от която беше излязъл. Задържа вратата, за да могат да влязат. Край една от стените имаше полица с наредени до нея столчета. В центъра на стаята имаше голяма кръгла маса с няколко запалени свещи. Около нея бяха насядали шестима души. Големите супени чинии бяха избутани настрани и заменени от халби бира. Въпреки свещите в стаята бе тъмно и задушно. В помещението имаше само два малки прозореца, през които проникваше светлина.