Роботът донесе халби с бира за Дейвид и Коркорън. Постави дъска за рязане, нож и сложи самун черен хляб върху дъската.
— Яжте — каза той. — Това е добра и здравословна храна. Има още супа, ако желаете. Бира също.
Коркорън отряза дебела филия за Дейвид и друга за себе си. Топна хляба в супата и го опита. Беше превъзходен. Както и бирата. Отдаде се на насладата от храненето.
Дейвид заговори отново.
— А как стои въпросът с Неограничените? Чухме термина, но нищо за това какво всъщност представляват те.
Старецът с мразовитата брада отговори:
— И ние, като вас, сме чули само слухове. Звучи като някакъв култ, но има и предположения, че не е изцяло човешки. Носи се мълва за извънземни мисионери.
— Разполагаме с много доказателства за обширна дискусия по въпроса — каза Тънката брадичка. — От време на време се появяват нови учения, процъфтяват за кратък период и после изчезват. Казвате дематериализация, но как се постига тя?
— Смятам, че ако човечеството иска да се дематериализира, може да се намери начин — каза Моржовия мустак. — Има много случаи, когато човекът е постигал неща, с които е било по-добре да не се захваща.
— Всичко отново опира — заговори Мразовитата брада с глас на съдия — до човешката черта, която сме премисляли дълги дни и нощи — ненаситния стремеж на човечеството към състоянието на пълно щастие…
Коркорън остави разговора да се развива. Обра чинията с късче хляб, след което изпразни халбата си. Изправи се в стола си с препълнен стомах, на крачка от преяждането.
Огледа стаята и забеляза за пръв път, че сградата е нещо като хижа. Беше малка и сурова, без украса, без почти никакъв замисъл за удобство, такава каквато би била например идеята на един робот за място за живеене: просто част от пространството, оградена от влиянието на климата. Изработката бе добра, такава, каквато трябваше да бъде, ако бе извършена от роботи. Масата и столовете бяха от истинско, здраво дърво. Но освен истинското дърво нямаше нищо друго. Супените чинии и халбите бяха най-проста керамика, а свещите домашно направени. Дори лъжиците бяха оформени и издялани от дърво и загладени след това.
И все пак тези селяни седяха на грубата маса в хижа и обсъждаха неща, далеч надхвърлящи способностите или силите им, за да могат да им повлияят. Щастливо мънкаха съображения, без да имат достатъчно информация дори за основа на разговорите си. Макар че, каза си той, надали самият той бе подходящ техен събеседник. Помисли си, че нямаше на какво толкова да се учудва. Всичко ставаше в съответствие с древната традиция на цялата човешка история. В древна Атина незаети хора се събирали на агората, за да вземат участие в надути разговори. Векове по-късно други незаети са се събирали по входовете на универсалните магазини в Америка и досущ старите атиняни са говорели надуто за неща, които не разбират. В английските клубове други хора са седели над питиетата си и са дрънкали помежду си.
Незаетостта води към разговори, помисли си той, а хората са се поддавали на оригиналността на собствените си мисли. Тези мъже тук не бяха заети с нищо, докарани до това положение от роботизираното общество.
Дейвид се надигна от стола си и каза:
— Боя се, че е време да тръгваме. Ако беше възможно, бихме останали повече, но трябва да вървим. Благодарим ви за храната и питиетата и за целия разговор.
Мъжете около масата не се изправиха. Не подадоха и ръце за довиждане. Просто вдигнаха очи за миг, кимнаха, а после се върнаха към безконечната си дискусия.
Коркорън стана заедно с Дейвид и се насочи към вратата. Роботът учтиво я задържа отворена пред тях.
— Благодарим за супата и бирата — каза Дейвид.
— Моля — отговори роботът. — Винаги сте добре дошли.
После се озоваха навън, а вратата се затвори зад тях. Улицата беше пуста.
— Открихме това, за което дойдохме — каза Дейвид. — Сега знаем, че Неограничените са тук. Те са дошли и започват мисията си.
— Изпитвам съжаление към тези хора — каза Коркорън. — Жалки нещастници. Няма какво да правят, освен да седят около масата и да си приказват.
— Няма защо да ги съжаляваш. Може и да не го разбират, но те са постигнали щастието си. Те наистина са щастливи.
— Може и така да е, но такъв край е ужасен за човешката раса.
— Като че ли тя се е развивала именно в тази посока през цялото си съществувание. През цялата си история човекът непрестанно е търсел някакъв способ, чрез който да прехвърли своята работа другиму. Първо кучето, коня, вола. После машините, а накрая компютрите и роботите.