Когато стигнаха до полянката с Машината, мракът тъкмо пропълзяваше над долината.
Докато приближаваха Машината, някаква неясна мъглявина от светещи прашинки тръгна към тях. Коркорън я забеляза пръв и спря за миг. Усети, че в пристъп на първобитен страх по гърба му запълзяха мравки, докато не се усети какво става.
— Дейвид — заговори тихо той, — имаме посетител.
Дейвид рязко си пое дъх, после каза:
— Хенри, радваме се, че се появи. Надявах се, че ще ни намериш.
Хенри ги доближи, носейки се над тревата. Поведохте ме по дълъг път, каза той. Трябваше да вървя.
— Какво стана с другите? Ти в коя Машина беше?
В никоя, отвърна Хенри. Останах в Хопкинс Ейкър. Знаех, че ще тръгнете поотделно и ще трябва да ви търся.
— Значи си решил да почнеш от самото начало.
Да. И добре, че постъпих така. Имаше усложнения.
— Добре, ти ни намери. Това е началото. Но защо тръгна след нас? Сигурно си знаел, че сами можем да се погрижим за себе си. Трябваше да последваш Инид. Тя имаше най-малък опит и вероятно е била изложена на най-голям риск.
Така и направих, каза Хенри. Тя е изчезнала.
— Но как се е случило? Трябвало е да те изчака. Трябвало е да се сети, че ще я последваш.
Не е чакала. Стигнала е до първата си спирка, после е напуснала мястото. Боя се, че е побягнала от чудовището. На първото място, което е достигнала, лежи чудовището. Мъртво.
— Мъртво? Кой го е убил?
— Може би Буун — намеси се Коркорън. — Буун беше с нея. Тичаше към нейната Машина, а чудовището го следваше. Опитах се да му помогна, но ти ме сграбчи и ме хвърли в Машината.
Не ме оставяте да ви разкажа всичко, оплака се Хенри. Все ме прекъсвате с бърборенето си. Имам още да ви разказвам.
— Добре, говори тогава — нетърпеливо каза Дейвид.
Тя е тръгнала сама. Сигурен съм. Буун е останал сам.
— Не ми се струва вероятно. Тя не би го изоставила.
Не съм напълно сигурен, каза Хенри. Разполагам само с умозаключенията си. Стигнах до място далече в миналото преди Хопкинс Ейкър. 50000 години в миналото, в Югозападна Северна Америка. Машината беше изчезнала, но миризмата й още бе там. Тя е тръгнала около седмица преди мен.
— Миризма? — попита Коркорън. — Той проследява Машините по миризмата им, така ли?
— Не знам — каза Дейвид. — А предполагам, че и той не знае, тъй че няма смисъл да го питаме. Притежава нещо, което ние с теб нямаме, и аз дори не мога да предположа какво е то.
Просто мога да го правя, обади се Хенри. Не зная как, не се и питам. Ще ми позволите ли да продължа?
— Ако обичаш — каза Дейвид.
Огледах наоколо. Имаше относително скромен лагерен огън. На два или три дни, не повече от четири. До него имаше пирамида от камъни. С друг камък върху нея бе закрепено парче хартия. Не можех да вдигна камъка, нито пък да пъхна достатъчна част от мен, за да разбера какво е написано върху хартията, ако въобще е пишело нещо. Предположих, че е бележка, оставена за други, ако се появят. Малко по-надалече лежаха останките на унищоженото чудовище, а на няколко крачки от него беше и скелетът на някакъв голям звяр, който беше вол, ако съдя по това как изглеждаше. Имаше огромни рога.
— Някаква следа от Буун? — попита Коркорън.
Никаква. Огледах, но, честно да си призная, не за много дълго време. Бях твърде загрижен за Инид. Следата бе дълга и заплетена, но успях да открия и второто място, на което се е приземила Машината й.
— И Инид не беше там? — попита Дейвид.
Нито тя, нито Машината. Машината не е заминавала, била е откарана. Открих следи от боксуване по земята, както и белези от колела. Била е влачена и поставена на някакво превозно средство. Опитах се да проследя дирята, но не успях.
— Огледа ли се за Инид?
Проверих, като правех големи концентрични кръгове. Навирах се във всеки ъгъл. Надзъртах във всяка цепнатина. Въобще не я усетих. Ако се намираше в онази местност, щях да го знам.
— Значи наистина е изчезнала. И някой, който не би трябвало, притежава Машината на времето.
— Има голяма вероятност — каза Коркорън — да не знае какво притежава. Някой я е открил, бил е заинтригуван и я е отмъкнал, преди собственикът да се е върнал. Смятал е, предполагам, че по-късно ще има възможността да разбере какво е.