Клекнал до изкопания басейн, Коркорън изплакна съдовете. Луната бавно се вдигаше на изток. Някъде в далечината около половин дузина вълци обединиха воя си в оплакването на тежкото си и жалко съществувание.
Когато се върна при огъня, Дейвид вече беше извадил одеялата.
— Беше тежък ден и трябва да поспим. Пръв ще застана на пост. Предполагам, че трябва да се пазим.
— Мисля, че е редно.
— Безпокоя се за Хенри. Той знае, че в подобна ситуация не бива да разпиляваме силите си.
— Вероятно просто се е забавил. До сутринта ще се завърне и всичко ще е окей — каза Коркорън.
Той нави якето си на топка вместо възглавница и се зави с одеялото. След малко вече спеше.
Когато се събуди, лежеше по гръб. Над него небето просветляваше от първото докосване на зората, а Дейвид не го беше събудил да поеме своята смяна.
Глупак, помисли си Коркорън. Той си знае. Не трябва да доказва, че може да поеме и втората смяна, нито пък, че е по-опитен от мен.
— Дейвид! — викна Коркорън. — Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш?
Птици пееха на хълма и поздравяваха първото просветляване на изток. С изключение на тяхната песен, не се чуваше никакъв друг звук, а единственото движение наоколо беше пламъкът на гаснещия огън. В равнината белите кости на бизона отразяваха бледата мека светлина на зората, а малко по-надясно от тях се различаваха останките на чудовището.
Коркорън се изправи, като отхвърли одеялото, с което се беше завил. Приближи се до огъня, взе парче дърво, разбута и събра пръснатата жарава. Наведе се над нея и тогава чу звук, подобен на мляскане. Обля го вълна от страх. Не беше чувал такъв звук преди и не знаеше какъв е, но в звученето му имаше нещо, което го накара да застине. Чу се отново и този път той успя да завърти глава и да види откъде може да идва.
За момент всичко, което видя, беше светло петно, наведено над някаква тъмна маса на земята. Напрегна очи и когато светлото петно вдигна глава и се взря в него, той успя да го разпознае — плоска котешка муцуна, щръкнали космати уши, блясък на шестинчови зъби — саблезъб тигър, наведен над жертвата си и поглъщащ храната си с ужасяващ мляскащ звук.
Коркорън разбра коя е жертвата. В челюстите на саблезъба бе Дейвид!
Стиснал пръчката, която взе от купа дърва, той се изправи. Хвана дървото по-удобно. Смешно оръжие, но това беше единственото, което имаше.
Котката също се изправи. Бе по-голяма, отколкото предполагаше и внушаваше страх с размерите си. Прекрачи тъмната маса, в която се бе превърнал Дейвид, и направи няколко стъпки напред. После спря и изръмжа, а извитите й надолу зъби блестяха в настъпващата светлина. Предните крака на звяра бяха по-дълги от задните, гърбът му се спускаше надолу и така изглеждаше седнал. Вече беше достатъчно ясно и Коркорън различи пъстрата кожа — кафяви петна на светъл фон.
Той не помръдна. След първите си стъпки и котката спря на място. После бавно, без да бърза, сякаш още не бе решил, саблезъбът се извъртя обратно. Спокойно се върна при жертвата си, наведе се, захапа тъмната маса и разклати глава, за да я хване по-добре. Зъбите му потънаха в плячката, после я повдигнаха и тигърът започна да се отдалечава спокойно, обърнал гръб на човека край огъня.
Коркорън гледаше, неспособен да помръдне. Котката се затича в лек тръс. Държеше главата си високо, за да не може клатушкащата се плячка да опира земята. Но и така единият крак на жертвата падна, започна да се влачи и саблезъбият тигър спря един-два пъти, за да го захапе. Движеше се в подножието на склона, мина покрай издатината, от която хълмът преливаше в равнината, и изчезна.
До този момент Коркорън не бе помръднал. Сега се наведе и хвърли дърва в огъня. Огънят бързо ги обхвана и пламъците се вдигнаха високо. Още наведен, Коркорън се извъртя, за да се увери, че Машината е на мястото си — там, където се беше приземила. На малко повече от трийсет стъпки отвъд огъня лежеше двуцевката. Не беше я забелязал преди. Тогава беше доста тъмно, а освен това толкова съсредоточено наблюдаваше котката, че не можеше да види нищо друго. Не отиде да я вземе. Все още беше като парализиран от страх.
Постепенно целият ужас на случилото се го завладя с пълна сила. Убит от саблезъб тигър! Убит и изяден от саблезъб тигър. Убит не при самозащита, не дори от безсмислена жажда за убийства, а убит поради необходимостта от храна.
Дейвид беше мъртъв. Дейвид чий? Шокиран, Коркорън осъзна, че никога не бе знаел фамилното му име. Хората от Хопкинс Ейкър никога не го бяха споменавали и той никога не бе питал. Припомни си имената им: Дейвид, Инид, Тимъти, Ема и Хорас. Всъщност не беше точно така — фамилията на Хорас би трябвало да е различна.