Дейвид не го беше повикал, бе го оставил да спи. Ако ме беше извикал, помисли си Коркорън, можеше аз да съм на неговото място.
Опита се да си представи как се е случило всичко. Дейвид сигурно е чул нещо в мрака отвъд огъня и е отишъл да види какво е. Може да е бил изненадан, а може и да е видял котката навреме. Каквото и да се е случило, той не е стрелял.
Ако бях аз, помисли си Коркорън, щях да стрелям. Ако се бях отдалечил от огъня и се бях натъкнал на саблезъб тигър, щях да използвам пушката. Двуцевката не е най-подходящото оръжие срещу саблезъб. Но отблизо, дори и да не успее да го събори, една двуцевка определено би спряла охотата за убиване дори у такова голямо животно. Дейвид не я е употребил може би защото никога не е стрелял, а може би защото дори и да е имал възможност, се е чувствал твърде цивилизован, за да го направи. За него пушката не беше оръжие, а само бастун за разходки.
Нещастният проклет глупак, каза си Коркорън.
Остави огъня и отиде за пушката. Имаше два патрона в цевите — не беше стреляно. Постави я на лакътя си и продължи нататък. Един ботуш лежеше на земята, а в него бе и кракът. Костите бяха раздробени от хрускащите зъби на животното. Малко по-нататък вдигна разкъсано яке. Наоколо имаше пръснати патрони, лежащи там, където бяха паднали. Коркорън ги събра и ги пъхна в джоба си. Като че ли от Дейвид не бе останало нищо друго. Върна се при ботуша с крака вътре и се втренчи в него. Не се наведе да го докосне. Ще бъде гадно да го взема, каза си, и се отдръпна от него.
Клекна край огъня. Знаеше, че трябва да хапне нещо, но нямаше желание. В устата си усещаше неприятен накиселяващ вкус.
Сега какво да прави?
Предполагаше, че ще успее да управлява Машината. Знаеше, че Дейвид си е водил бордови дневник. Беше го наблюдавал как програмира контролния пулт за скока до това място.
Но къде да отиде? Дали да се върне в своя си 20-и век и да забрави тази история? Замисли се над това. Идеята беше привлекателна, но нещо го възпираше. Щеше да се чувства като дезертьор. Буун беше някъде из тая откачена бъркотия във времето и той не можеше да го изостави. Поне докато се убедеше, че не би могъл да помогне на приятеля си.
Сети се за саблезъба и за това, че може би бе сам в това забравено място. Тази мисъл не го зарадва. Но решението да остане и да изчака Буун да се завърне, където и да е отишъл, натежа. Трябваше също да изчака и Хенри, въпреки че Хенри не се нуждаеше от Машина, за да се придвижва из времето и пространството. Така че, реши той, Хенри въобще нямаше нужда от него.
Замисли се за тигъра и реши, че тази котка не е сериозен проблем и не бива да пречи на вземането на каквото и да е решение. Можеше и въобще да не се върне. А дори и да се върне, сега в ръцете на някой, който можеше да дръпне спусъка, имаше оръжие. С пушката в ръка, каза си той, няма да съм уязвим като Дейвид. Нощем можеше да спи в Машината, с плътно затворена за евентуалните нападения на хищниците врата. Имаше храна за известно време и вода от извора. Осъзна, че може да остане колкото му се иска.
Напълно се разсъмна и той се раздвижи. Отиде до извора за кофа вода и до Машината за храна. Клекна до огъня да приготви палачинки, да свари кафе и да опържи бекон. Страхотно, помисли си, също като на къмпинг.
Опита се да изпита съжаление за Дейвид, но изцеди съвсем малко жалост. Ужасът от смъртта — или по-скоро от обстоятелствата, при които бе настъпила — го накара да потрепери, но той събра сили да не се вживява в тази мисъл. Колкото по-скоро я изтриеше от ума си, толкова по-добре.
Чу някакво кикотене в ума си. Идваше нейде отстрани.
Ха-ха-ха, смееше се чудовището.
Обзе го гняв.
— Разкарай се! — кресна му той.
Ха-ха-ха, изсмя се пак чудовището. Приятелят ти е мъртъв, а аз съм още жив.
— Милиони пъти ще си пожелаваш да си мъртъв, преди всичко да е свършило.
Самият ти ще умреш, каза злорадо чудовището, доста преди мен. От теб ще останат само кости и прах.
Коркорън не отговори. Обхвана го съмнение. Възможно ли беше чудовището да е подмамило саблезъба към Дейвид?
Глупаво звучеше, като се замисли. Дори самата мисъл за това, каза си той, си беше чиста параноя. Изяде закуската си, после изми съдовете и ги избърса с крайчеца на ризата си. Като размисли отново, отиде до Машината и взе една лопата. Изкопа дупка и погреба ботуша с крака в него. От хигиенна гледна точка, каза си; действието нямаше ритуален характер.