Можеше да се върне в Хопкинс Ейкър. Беше сигурен, че в бордовия дневник на Дейвид има координатите. Животът там щеше да е приятен. Слугите и живущите щяха да са си там. Щеше да е на сигурно място и можеше да премисли положението и вероятно да направи логичен план за по-нататъшните си действия. Също така бе възможно и някой от другите да се върне там.
Но съществуваше и другото място, където руините на някакъв град покриваха един връх, а едно гигантско дърво се издигаше над тях, пронизващо небето. И около това дърво се виеше спираловидна стълба. Там имаше нещо загадъчно, което се нуждаеше от проучване.
Хенри чакаше отговор. Коркорън с трудност съзираше блещукането му — облак, проблясващ на слънцето.
Вместо да отговори, на свой ред зададе въпрос:
— Доколкото разбрах, ти си бил на крачка от дематериализацията. Би ли ми разказал какво се случи?
В основата на всичко беше моята погрешна преценка, каза Хенри. Позволих на Неограничените да ме уговорят. Започнах да прекарвам времето си с тях. Предполагам, че беше от любопитство що за същества са всъщност. Както вече трябва да си разбрал, те са твърде особени. В общи линии са човекоподобни или поне в моментите, когато успявах да ги зърна, изглеждаха така. Те не могат да бъдат разгледани. Просто ги мяркаш от време на време. Носят се насам-натам като призраци. Но независимо дали ги виждаш или не, ти ги чуваш през цялото време. Проповядват, обясняват, доказват, молят. Показват ти пътеката към безсмъртието и ти изреждат безкрайните му удобства и преимущества. Казват, че интелектуалното безсмъртие е единственият изход. Всичко останало е грубо, позорно и грозно. А никой не иска да е грозен.
— И са успели да ти пробутат идеите си?
Да, пробутаха ми ги. Но го направиха в момент на моя слабост. Когато слабостта ме напусна, аз започнах да се боря с тях. Бяха поразени до мозъка на костите си от моята наглост и именно тогава сериозно се заеха с мен. Но колкото по-силно ми въздействаха, толкова по-упорит ставах. И им се измъкнах. А може би те се отказаха от отвращение. Може би им губех повече време, отколкото заслужавах, и те просто ме зарязаха. Но когато се отървах, процесът бе стигнал твърде далеч — бях преминал половината път към дематериализацията, бях по средата. Такъв какъвто и сега ме виждаш.
— Това май не ти пречи много-много?
Има си своите плюсове и минуси, а аз самият смятам, че плюсовете са повече от минусите. Поне така си казвам. Не мога да правя много от обикновените човешки неща, но притежавам способности, които са недостижими за обикновените хора и ги използвам максимално, като не мисля за това, което съм изгубил.
— И какво възнамеряваш да правиш сега?
Остана още една част от семейството, която трябва да издиря. Хорас, Ема и Тимъти, който бе хвърлен на борда именно от онзи невъобразим грубиян Хорас.
— Имаш ли представа къде са?
Съвсем никаква. Ще трябва да проследя дирята от самото начало.
— Машината ще ти бъде ли от полза? Мога да я насочвам вместо теб.
Не, трябва да тръгна сам. Трябва да се върна в Хопкинс Ейкър и да поема следата оттам. Ще е много тънка и недоловима, но все ще е останала. Казваш, че можеш да управляваш Машината?
— Да. Знам къде е бордовият дневник и наблюдавах как Дейвид въведе координатите, когато идвахме насам.
Може би ще е най-добре за теб да се върнеш в Хопкинс Ейкър. Смятам, че там в момента е най-безопасно. Някой от нас може да се върне да те вземе. Като знаем къде си, можем да го направим. Координатите ги има в бордовия дневник. Сигурен ли си, че можеш да се справиш с Машината?
— Убеден съм — отвърна Коркорън. — Но не мисля, че ще отида в Хопкинс Ейкър. Може би по-късно, но не и веднага. Искам да се върна там, където ти ни намери с Дейвид. Искам да проверя нещо на това място.
Хенри не зададе въпроса, който Коркорън очакваше. По-скоро сякаш сви рамене.
Добре, каза той. Знаеш къде отиваш, а и аз знам къде отивам. По-добре да тръгваме, всеки по своя път.
И изведнъж изчезна.
Коркорън се изправи на крака. Буун вече не беше на това място и в това време, така че нямаше причина да се задържа тук. Знаеше къде да отиде и, както каза Хенри, беше по-добре да тръгне колкото се може по-скоро.
Когато стигна до лагера, мястото бе съвсем пусто. Не се виждаха нито саблезъбът, нито вълците. Коркорън събра съдовете, пръснати около пепелта от огъня, и ги хвърли върху одеялото. После вдигна и него и го преметна през рамо.