Един глас му заговори.
Ха-ха-ха.
При този звук Коркорън се извъртя към купчината отпадъци.
Хихикането не спря.
Коркорън се отправи към останките.
— Спри да се хилиш така идиотски! — викна той.
Смехът спря и започнаха молби: Скъпи господине, вие си тръгвате. Събирате си нещата. Моля ви, вземете ме с вас. Няма да съжалявате. Мога да направя много за вас. Ще ви се отплатя за добрината. Завинаги ще ви бъда приятел. Ако ме вземете, това няма да попречи на заминаването ви. Аз съм съвсем лек и не заемам много място. Не е нужно и да ме търсите. Намирам се в задната част на останките от моето тяло. Аз съм мозъчна кутия — добре полирана сфера. Върху покривка бих изглеждал доста добре. Ще съм полезен за разговори. Ще съм полезен за всичко. Когато сте сам и се нуждаете от компания, двамата с вас бихме могли да водим поучителни и забавни разговори. Имам бърз и логичен ум. Бих могъл и да ви служа като съветник от време на време. Винаги ще бъда ваш приятел, изпълнен с преданост и благодарност…
— Не, благодаря — каза Коркорън, извърна се и тръгна към Машината.
Зад него чудовището продължи да вие, да умолява, да проси милост и да обещава. После плачевният глас бе заменен от гневна буря.
Тъпо копеле, аз няма да ти простя това! Най-накрая ще те докопам! Ще танцувам върху костите ти!
Коркорън невъзмутимо продължи към Машината на времето.
9
Събуди го един студен нос и Буун се опита да се изправи. Рязката болка в крака се обади и той едва сподави вика си. Вълкът се отдалечи със скимтене. Хоризонтът на юг бе осеян със звезди, които го огряваха със студената си светлина. Дрехите му бяха ледено мокри от мразовитата роса.
Той огледа равнината от мястото, където лежеше. Тя бе оцветена в сребристо от луната. Равнината, която беше прекосил, приличаше повече на пустиня, макар и по нея да имаше малко трева. Някъде, вероятно на изток, би трябвало да има тревисти равнини, кръстосвани от големи стада. Но тук стадата бяха малки, а хищниците — единици.
— Не си за тук — каза той на вълка. — Другаде можеш да намериш по-добра храна.
Вълкът го погледна и изръмжа.
— Така не се води разговор — продължи Буун. — Аз не ръмжа. Никога не съм ти ръмжал. Пътувахме заедно, хранехме се заедно. Двамата с теб сме приятели.
Беше се изправил на лакти, но сега се отпусна на земята и обърна глава, за да вижда вълка — но не защото се боеше от него, а просто от желание да поддържа контакта с единствения си другар в момента.
Беше спал. Как бе могъл да спи при такива условия — кракът му заклещен в скална цепнатина, а насреща му вълк, който го чакаше да умре, за да може да се нахрани. Макар че, помисли си той, може би не беше справедлив към вълка — нали все пак бяха приятели?
Кракът го болеше. Вече не остро, а с тъпа, постоянна болка. Чувстваше се ужасно — болен крак, празен стомах, горещо гърло и пресъхнала уста. Изпитваше невероятна жажда. Бе уверен, че отнякъде, не много далече, чува шум от течаща вода.
Вълкът бе седнал с увита около краката си опашка, с глава, наведена настрани и уши, наострени напред.
Буун затвори очи. Притисна главата си още по-плътно до земята. Опита се да забрави болката. С изключение на звука от течащата вода, цареше тишина. Той се опита да се абстрахира и от този звук.
Какъв глупав завършек на живота ми, помисли си той. Сетне задряма за кратко.
И отново се сепна.
Стоеше на колене, без оръжие в ръка и без възможност да вземе оръжие отнякъде. Към него се носеше конник, изскочил от дълбините на паметта му, един великан, яхнал неголям, но жилав кон. Оголилият зъбите си кон беше толкова устремен и неумолим, колкото и мъжът върху му.
Ездачът беше отворил уста в победен крясък, а зъбите му блестяха в огнена светлина, идеща сякаш отникъде. Големите му мустаци се вееха назад от устрема му, а бляскавият тежък меч над главата му започваше да се спуска.
После се появи вълкът, скачащ с разпенени челюсти към гърлото на конника. Но беше късно. Много, много късно. Мечът се спускаше и нищо не можеше да го спре.
Буун се приземи с тъп удар, после се раздвижи. Очите му бяха пълни със сивота. Повърхността под него бе гладка. Като пропълзя по нея, разбра, че кракът му е свободен и че вече не е там, където беше — заклещен в стръмния склон на един хълм, с купчина камъни зад себе си и със звука от течаща наблизо вода.