Но звукът на течаща вода още бе тук и той запълзя към нея. Когато я достигна, се отпусна по корем и наведе глава, за да отпие. Беше възвърнал разсъдъка си дотолкова, че се насили да се ограничи до няколко глътки, след което се претъркули настрана.
Лежеше по гръб и се взираше в сивотата на небето. Мъгла, помисли си той. Но знаеше, че не е мъгла. Беше сиво небе. Всичко беше сиво. Огледа себе си. Кракът, който бе заклещил, беше зле, но нямаше нищо счупено. Водата бе изцелила зверската му жажда. Стомахът му беше празен. Иначе всичко останало беше наред.
Случи се отново. Премина отвъд.
Но каква беше тази история с конника с веещите се мустаци и замахващия меч? Не беше възможно в онова далечно минало да има такъв конник. Собственото ми подсъзнание, помисли си Буун, с цялата сложност, тайнственост и необяснимост на човешкия мозък. Не беше имало истинска, непосредствена опасност, необходима, за да предизвика минаването му отвъд. И подсъзнанието му, за да спаси неговия живот, беше създало ездача, този свиреп варварин, за да накара мозъка да реагира автоматично. Макар че ако се замислеше, това не изглеждаше съвсем верен и логичен отговор. Но, каза си, всъщност нямаше значение дали е логичен или не. Той се намираше тук, каквото и да бе това място, а именно това беше важното. Въпросът сега беше дали ще може да остане тук и да не се връща към праисторическия свят. Преди винаги се беше връщал на първоначалното си място — с изключение на последния път, когато с Коркорън бяха преминали в Машината на Мартин и бяха останали там, без да се върнат пак в стаята в „Еверест“, която вече беше разрушена. Може би, помисли той, това условие вече е нарушено. Вече беше тук от дълго време.
Пропълзя обратно до потока и пи отново. Водата беше хубава, хладка, чиста и течаща. Той бавно се изправи на крака. Кракът, който бе заклещен в цепнатината, се държеше. Болеше, но иначе си беше наред. Извадих късмет, помисли си Буун.
Огледа се наоколо. Мястото изглеждаше доста реално. В предишните случаи, с изключение на „Еверест“, където ситуацията бе по-особена, преминаването отвъд бе на по-ефирно, замъглено място, чиято структура биваше скрита и размазана от мъглата. Тук нямаше мъгла. Тя, ако въобще бе имало такава, се беше разнесла. Мястото все още бе сиво, но тази сивота имаше своя форма и структура.
Той стоеше в равнина. Тя без съмнение стигаше до хоризонт, но това не се разбираше, тъй като сивотата на небето се сливаше със сивотата на равнината и нямаше начин двете да бъдат отделени. Потокът, от който беше пил, се виеше из равнината. Идваше отникъде и отиваше наникъде. През равнината минаваше и един път, прав дотолкова, доколкото един път може да е прав. Той също беше сив, но бе забележим благодарение на две по-тъмни черти, които приличаха на коловози. Бяха много по-ясни, точни и правилни от истински коловози.
— Какво ли е това дяволско място? — гласно попита Буун, без да очаква отговор и без да го получи.
Пътят се простираше и в двете посоки и той вероятно трябваше да тръгне по него. Но накъде?
Всичко беше толкова объркано. Нямаше идея къде е или накъде да тръгне. Нямаше как да разбере от колко време е тук. Имаше вода, но не и храна.
Отдалечи се от потока и се насочи към пътя. Коленичи и опипа това, което бе взел за коловози. Очите му не можеха да определят до каква степен бяха издигнати тъмните черти, но пръстите му подсказваха, че чертите са издадени на около три-четири сантиметра от повърхността. По структура те като че ли бяха от същата материя, от която бе и самата повърхност, но бяха издигнати над нея. Той се почуди дали това можеше да са железопътни линии. Може би, ако изчакаше достатъчно, щеше да дойде някакво превозно средство, плъзгащо се по линиите, и той може би щеше да се повози на него. Но не можеше да разчита на това.
Застанал по средата на пътя, Буун взе решение: ще тръгне в същата посока, в която тече потокът. Ще следва течението. Спомни си отдавна казаните от някого думи, че водата тече по посока на цивилизацията. Следвай течението й вероятно ще срещнеш хора. Може би това беше вярно, но логиката тук сякаш не пасваше. Ако той поемеше в която и да е посока, имаше шанс и да не стигне никъде. Може би въобще нямаше докъде да се стигне.
Повървя известно време, но нищо не се промени. Виеща се из равнината, водата си течеше край него, ту по-близо ту по-далеч. Освен потока и пътя, нямаше нищо друго.
Чу някакво потракване зад себе си и рязко се обърна. Звучеше като шум от дращещи нокти и всъщност беше точно това. Един вълк стоеше наблизо. Неговият вълк? Не можеше да каже със сигурност. Този вълк беше сив, другият — също. Протегна ръце. Ръкавите на якето му също бяха сиви. А преди да дойде тук, то беше светлокафяво.