Вълкът беше спрял и седнал на не повече от шест стъпки от него. Уви опашката около задните си крака и го погледна. После се озъби като в усмивка.
— Радвам се, че ти харесва — каза Буун. — Може би знаеш къде сме?
Вълкът не отговори. Продължаваше да седи и да се усмихва.
— Мисля, че си вълкът, когото познавам — продължи Буун. — Ако е така, изръмжи.
Вълкът повдигна бърни в моментно ръмжене, после пак се усмихна. Когато изръмжа, зъбите му проблеснаха.
— Старият, познат вълк. Е, хайде да вървим двамата.
Той пое по пътя и вълкът беше до него. Добре е, че сме заедно, каза си Буун. По-добре да си с приятел, отколкото с непознат.
Нищо не се случваше. Нищо не се променяше. Буун продължаваше да върви, а вълкът го следваше. Можеха и да стоят на едно място — всичко оставаше едно и също, независимо от разстоянието, което изминаваха.
Той се чудеше къде е Инид и защо не се беше върнала. Какво й се беше случило?
— Помниш ли Инид? — попита той, но вълкът не отговори.
В далечината се появи една точка, която постепенно нарастваше.
— Нещо се приближава — каза Буун на вълка.
Дръпна се от пътя и зачака. Видя, че по линията идва някакво превозно средство. Отново се обърна към вълка.
— Движим се в погрешна посока.
Вълкът се прозя, сякаш казваше: „Има ли значение? Откъде да знаем коя е правилната посока“?
— Да, няма откъде — промълви Буун.
Точката се превърна в нещо като трамвай, смешен открит трамвай, макар че над двете седалки, едната от които гледаше напред, а другата — назад, имаше раиран навес. Водач нямаше, колата се движеше от само себе си. Трамваят намали, но не спря.
— Скачай! — извика Буун на вълка.
Вълкът се хвърли и седна на едно от местата. Буун скочи и се настани до него. Трамваят набра скорост.
Трамваят, разбира се, беше сив. Навесът беше раиран само дотолкова, доколкото различните райета бяха тъмно и светлосиви. Сив трамвай летеше през сива местност, а сив вълк и сив човек седяха в него под ветреещ се сив навес.
Най-сетне вляво от линията, доста надалече, се издигна нещо като куб, който ставаше все по-голям и по-голям с приближаването им. Трамваят намали скоростта си и сега можеше да се види, че кубът е постройка с разположени пред нея три маси и столове. Някой седеше на едната маса и когато трамваят спря, Буун различи, че седналата фигура е Шапката, който му се беше явил край огъня и му бе говорил за братството между човек и вълк. Голямата конусовидна шапка беше същата, толкова огромна, че опираше в раменете и изцяло закриваше главата.
Вълкът скочи от трамвая, затича се към масата на Шапката, после седна и се втренчи в него. Буун слезе по-бавно, отиде до масата и седна на стола срещу Шапката.
Чаках те. Казаха ми, че идваш, каза Шапката.
— Кой ти каза?
Няма значение. Важното е, че ти пристигна и доведе своя приятел.
— Не съм го довел — каза Буун. — Той дойде по свое желание. Той беше онзи, който ме откри тук.
Вие сте създадени един за друг, продължи Шапката. Казах му, че двамата ще станете приятели.
— Това ми прилича на място, където можеш да се нахраниш. Как да получим нещо за ядене?
Вашите желания са известни. Храната вече се приготвя.
— И за двамата ли?
Разбира се. И за двамата.
Дребен робот излезе от вратата на зданието. На върха на квадратната си глава носеше някакъв поднос. Спря до масата и премести с ръце подноса върху нея.
— Това блюдо е за хищника — каза роботът. — Как да го сервирам?
— Сложи го на земята — каза Буун. — Той обикновено се храни така.
— Месото не е сготвено.
— Правилно. Той го обича сурово.
— Нарязах го на парчета за по-лесно поглъщане.
— Разумно — каза Буун. — Имаш благодарността и на двама ни.
Роботът постави чинията върху земята и вълкът започна да яде. Беше гладен и поглъщаше бързо, без да дъвче.
— Гладен е — каза роботът.
— Аз също — отвърна Буун.
Роботът бързо сервира пред Буун — огромна, цвърчаща пържола, пържени картофи, купа сметана, салата със сирене, чиния зелен боб, парче ябълков сладкиш и кана кафе.