Буун се обърна към Шапката:
— Това е първата нормална храна, която виждам от седмица или повече. Но добре приготвените американски храни от двайсети век са изненада за мен на това място.
Ние познаваме клиентите си, отговори Шапката. Нагаждаме кухнята си към техните изисквания. Знаехме, че вие с вълка ще бъдете наши гости.
Буун пренебрегна салатата и започна с пържолата. Сипа си лъжица сметана върху пържените картофи. После попита с пълна уста:
— Можеш ли да ми кажеш къде сме? Или някаква глупашка тайнственост ти пречи да говориш?
Съвсем не, каза Шапката. Може би няма да разбереш, но ти си на Магистралата на Вечността.
— Никога не съм чувал за нея.
Разбира се, че не си. Не би трябвало да си. Нито ти, нито което и да е друго човешко същество.
— Но ние сме тук. Вълкът и аз.
Шапката отговори с тъга:
Искаше ни се да вярваме, че това никога няма да се случи. Бяхме изключили изненадите. Шансът процесът на еволюция да достигне до странността, която ти притежаваш, беше един на много милиони. Преди можеше да се изчислява. Можеше да се планира. Но вече не. Не и с теб. Случайни биологически процеси доведоха дотам, че логиката стана смешна.
Буун продължи да се храни. Беше твърде гладен, за да се опита да бъде учтив. Вълкът беше изгълтал месото си и сега лежеше до чинията, само на няколко крачки от масата, за да е наблизо, ако някой донесе още храна. Гладът му беше притъпен, но вълкът бе животно, което трудно можеше да бъде натъпкано до такава степен, че да не може повече да яде.
Буун преглътна и се обърна към Шапката:
— Ти каза, че това е магистралата към вечността, нали?
Не. Казах, че е Магистралата на Вечността.
— Разликата е малка.
Не е толкова малка, колкото си мислиш.
— Добре, няма значение — съгласи се Буун. — Ако тръгна по този път, ще достигна ли до Вечността? И какво ще открия във Вечността? Кой, кажи ми, би искал да достигне Вечността?
Ти вече си във Вечността, отговори Шапката. Къде си мислиш, че се намираш?
— Нямах представа. Но чак пък във Вечността!
Това е хубаво място. Краят на всичко. Когато си във Вечността, значи вече си пристигнал. Няма смисъл да вървиш по-нататък.
— Значи би трябвало да остана и да се заселя тук, така ли?
Няма къде другаде да отидеш.
Има нещо неясно, каза си Буун. Шапката го лъжеше. Вечността не беше място. Може би не беше нищо повече от измислица на някой древен философ, но пък в никакъв случай не беше точка в пространството и времето. А и пътят не свършваше при това малко кътче за хранене. Продължаваше безкрайно в сивата далечина. Очевидно имаше къде другаде да се отиде.
Пържолата и картофите свършиха. Той бутна празната чиния настрана и придърпа пред себе си салатата, обратно на нормалния ред за хранене. Не държеше на салатата, но щеше да я изяде, защото все още се чувстваше гладен.
От известно време Шапката не говореше. Когато го погледна, Буун видя, че Шапката е паднал с лице върху масата. Ръцете му, които преди малко бяха облегнати на ръба й, се бяха плъзнали надолу и сега висяха от раменете му.
Буун се уплаши, стана и се вгледа в отпуснатата фигура.
— Добре ли си? — попита той. — Какво ти става?
Шапката не отговори. Дори не се помръдна.
Буун бързо заобиколи масата, хвана го за рамото и го вдигна. Шапката отпуснато се залюля в ръцете му.
Мъртъв е, помисли си Буун. Шапката беше мъртъв… ако въобще някога беше живял.
Пусна го и Шапката падна обратно върху масата. Буун отиде към сградата и влезе през вратата й. Обслужващият робот стоеше с гръб към него, наведен над нещо като печка.
— Бързо! — извика Буун. — Нещо стана с Шапката!
— Припаднал е — отговори роботът. — Някой му е изкарал въздуха.
— Да. Точно така. Мислех, че е мъртъв. Ти откъде знаеш?
— Случвало се е. Непрестанно му се случва.
— Когато се случи, какво правиш? Как може да му се помогне?
— Не правя нищо — каза роботът. — Не е мое задължение. Аз съм само обслужващ робот. Всичко, което трябва да правя, е да чакам по пътя да дойдат клиенти. Но това почти никога не се случва. Все съм сам. Когато те дойдат — ако дойдат — аз съм тук, за да ги обслужа. Това е всичко, което правя. Не мога да върша нищо друго.